Животът не е да обръщаш поредния лист от календара. Животът е да осъзнаеш, че всеки лист от този календар е уникален.

НЕЩО ПОВЕЧЕ

Липсва ми любовта. Липсва ми топлината. Липсва ми излъчването. Липсва ми чувството. Липсва ми даването. Липсва ми …. Тя е абстрактна и е истинска. Тя е малка и голяма. Тя е невидима и вечно пред очите ти. Тя те поглежда и ти отваряш сърцето си за нея… не питаш защо, не питаш как и кога… не се тревожиш дали е безопасно. Съпротивленията са мимолетни. Не водят до нищо – бурята е дошла и да вървиш по течението й е много по-истинско, по-смело и нужно. Плуваш, бягаш, вървиш, пързаляш се… не е важно как… важно е че си се насочил към центъра, към ядрото… към ядрото, което ще те зареди с така необходимите сили и топлина да отдаваш любов без да питаш дали ще получиш нещо в замяна… просто даваш и това е достатъчно… просто търсиш усмивка и това е всичко, което искаш… просто обичаш и така сътворяваш своето малко чудо в живота си. Топла вълна на превъзбуденост минава през цялото ти тяло, сякаш самата ти душа се раздвижва и придобива физически измерения… толкова осезаемо става чувстото на свобода, на обич, на любов… И колкото повече даваш, толкова повече нужда имаш да продължаваш да даваш. Любовта се разлива навсякъде – в теб, извън теб, в света ти… разлива се като вода и залива всичко наоколо. Плъзва се като гордата Кралска змия, но не за да нарани… не! Плъзва се напред, за да даде още любов, още обич… плъзва се, за да се удвои и утрои и така да достигне до всеки тъмен ъгъл в изоставения и прашен склад на безбожието, на бездушието, на безразличието, невежеството и страха. Любов. Как е хубаво да даваш любов. И как е трудно да намериш причина да го правиш. Оглеждаш се, търсиш своята идеална и очаквана причина, за да го направиш. Чудиш се къде е и защо не идва. Пазиш и складираш любовта си за нея – твоята идеална причина. Пазиш и складираш любовта си дори и когато я намериш – за да не изглеждаш слаб, за да не получиш не за отговор, за да не останеш наранен. Пазиш и складираш любовта си дори когато си сугурен в нея – защото нямаш време, защото бързаш, защото си зает да бъдеш сърдит, защото си зает да хабиш емоциите си в ярост и гняв. Толкова много любов си събирал с годините, докато си чакал правилния момент… капка по капка нежност…вече е станала цяло море, прелива, трудно се удържа… но продължаваш да я пазиш, да я криеш в себе си… Защо? Защо я държиш? Защо не я пускаш? Защо искаш и чакаш толкова дълго? Вдигни очи. Огледай се. Завърти главата си настрани и погледни, прогледни… Виж всичките безкрайно много причини, които чакат да бъдат стоплени с безграничната, нищо не искаща в замяна и заливаща любов. Виж колко много причини чакат да полетят, за да я уловят… да уловят нея – Любовта – тя единствено постоянната и неподлежаща на промяна във времето, тя единствено развързваща дори и най-сложно сплетените възли на сърцата по света. Тя единствената. Усещаш ли как всички чакат твоята любов? Прогледна ли? Виждаш ли детето, което играе в парка и се усмихва на шареното, рошаво куче? Виждаш ли човекът с каскета, седнал на пейката и забил поглед във вчерашния вестник? Виждаш ли подминаващия 16 годишен и пъпчив тийнеджър, потънал в собствените си мрачни мисли за вечно несправедливо отнасящия се към него свят? А виждаш ли онзи дядо, който влиза в острещния магазин, за да си купи хляб? А виждаш ли котката, която се кара на малките си котета, докато те най-нахално се опитват да се покатерят на гърба й, да захапят опашката й? Виждаш ли дърветата, цветята и орелът високо горе в небето? А сега виждаш ли сведения надолу поглед, който копнее да получи една от многото твои капки нежност, но вместо това получава емоциите ти ярост, тревожност и гняв? Виждаш ли ги? Усети ли нуждата да станеш част от красотата наоколо и да им подариш любов? Усети ли благодарността, която душата ти изпитва, когато раздваш своята любов? Усети ли усещането за любов? Пусни я, освободи я, махни катинара… нека тръгне… нека тръгне напред, за да обича. Нека тръгне напред и да те води. Нека тръгне напред и се плъзне по кожата на хората, по кората на дърветата, по крилете на птицата, по усмивката на детското лице, по треперещите ръце на стареца, в мислите на тинейсжъра, в игрите на малките котета, в погледа на любимия човек… да рекушира в тях и с двойно по-голяма сила да се отрази в теб, за да те превърне в неизчерпаем източник на любов, на обич. Пусни я, за да се освободиш от веригите, безпощадно оковали виковете ти за свобода. Просто я пусни. Остави я да се разлее и остави вечния си отпечатък върху света около себе си. И бъди щастлив! Бъди щастлив, че си кълбото слънце! Бъди щастлив, че разливаш радост и произвеждаш усмивки с лекота! Бъди щастлив, че имаш себе си и когато се погледнеш в огледалото отсреща, отражението не остава празно – то е пълно с любов. Сега спомни ли си? Спомни ли си какво е чувството? Толкова много искаш да го усетиш пак и да раздадеш тези емоции отново, но чакаш. Отмести втренчения си поглед и извади душата си от прашния ъгъл в изоставения склад, за да започнеш да твориш с нея чудеса. Отлагането не е оправдание. Чакането не е изход. Обичта не е тревога… вдигни очи и смело заяви на света, че си готов да го обичаш… без да съжаляваш, без да очакваш и да искаш нещо в замяна… Излез от този прашен страх и го превърни в любов. Погали детето. Помогни на стареца. Усмихни се на човека с каскета. Кажи на сърдития тинейджър, че всичко ще бъде наред. Възхити се на орела. Зарадвай се на цъфналото цвете. Поиграй с малките котета. Покажи любовта си. Поддържай я. Не я пази за себе си. Подарявай я. И няма да е лесно. И ще бъдеш нараняван. И ще поискаш да бъдеш яростен и гневен. И ще искаш да я прибереш обратно. И ще искаш да я скриеш и дори унищожиш. И ще искаш да се предадеш… но няма да го направиш. Защото истинската любов не е лесна, нито идва сама. Защото истинската любов е за истинските геори!

Вдъхновено от… настъпващата Духовна революция. „Епохата на безсмъртието“ – Димитър Божавнов; „Отвори сърцето си“ – Аджан Брам „Пробуждане“ – списание 8 Статии и много теми по върпоса – интернет!

“Ако знаеш защо обичаш някого, значи не го обичаш.” Фредерик Бегбеде Аз пък посвещавам това на един рядко срещан стойностен човек, рядко срещан раздаващ много любов човек, рядко срещан и заслужаващ най-голямото щастие на света човек, рядко срещан непоколебим и силен човек, рядко срещан истински красив човек... на един рядко срещан Ч О В Е К

!

Трудът е ползотворен, когато е грамотен!

Любимият ми съсед днес ме изостави. Видях го през прозореца с друга. Любимият ми съсед днес ми каза чао. Каза здрасти на друга. Любимият ми съсед днес не ме погледна. Поканил бе на летен излет на терасата си друга. Любимият ми съсед днес не ми звъни. Изгаси си лампите и легна с друга. Любимият ми съсед днес не си изми прозорците. Остави го на новата си домакиня. Любимият ми съсед днес безобразно май ми смигна. В главата му е пак моята небрежност дива. Любимият ми съсед днес ме дебне пак за кино. Оставих го със спомена за моята чаровна героиня.

Редим се на опашката за дим. Редим се на опашката за смехотворно мляс. Редим се на опашката, за да стигнем до трибуната с клишетата на този век. Редим се на опашката за големия и позлатен шефски чек. Редим се на опашката за сияйното парцаливо и измислено щастие. Редим се на опашката и щом достигнем до тезгяха виждаме бездарния си силует, изтощен от реденето по цял ден.

Да останем диви и да бягаме към себе си. Да останем задъхани и да хвърляме буря по пътя си. Да останем открити пред света и себе си. Да останем отворени за всички тайни и загадки. Да останем питащи за всичко неразбираемо. Да останем днешни и никога вчерашни, никога бъдещи. Да останем снизходителни към твоите, моите, нашите грешки. Да останем сини, зелени, жълти и розови… и никога сиви. Да останем завинаги в питащото бъдеще чрез нашето неспокойно тук и сега.

ДА ГОВОРИМ ЗА ТЕБ

Седим двама с теб на масата в гъсто смазаното от тютюневия дим кафе. Седим и се гледаме, но не в очите… никога в очите. Седим… аз гледам питащо, а ти пък пушиш ентусиазирано. Седим на масата и все едно какво, отпиваме бавно от горчивото кафе... глътка по глътка. Удължавам глътката… разтягам я във времето и с всички сили се опитвам да я удължа, за да имам време да премисля. Седя и гледам уморено, но с желание. Седиш и гледаш дразнещо. Каква да бъде темата сега? Какво ще те накара да се смееш от сърце и да се радваш като дете? Какво да бъде моето послание? Коя от всичките си тайни би желал да ти разкрия? Коя от всички тях бих могла да си позволя да ти разкрия? Отпивам дълго… мисля – прехвърлям всички през главата си и никоя не ми се струва подходяща… кафето свърши – използвах всичките си глътки, не си оставих и една резервна даже… Да говорим за теб! Да говорим за твоите надежди и разочарования – имаш ли такива? Да говорим за дребните досади в ефектното ти ежедневие – искаш ли да ми разкажеш? Да говорим за малките радости, които предизвикват смях с глас – можеш ли да ме развеселиш? Да говорим за теб! Продъжавам да питам и гледам с почуда на твоите отговори – толкова удивително! Въпрос след въпрос – засипвам, затрупвам с въпроси… стрелям ги право към теб. И цялото задимено с тютюн кафене ме замеря със своя злобен укор. Страхливка! Разпитваш и влизаш в чуждите животи, а от себе си никога нищо не разкриваш. Стоиш зад себе си скрита и невидима, вечно питаща пружина. Скъперница! Не искаш никога нищо да дадеш, да опишеш, да разкриеш, да покажеш. Забързана въпросите си носиш и с фрази без смисъл ловко ги увиваш. Вечно взимаш без никога да даваш… никога не даваш себе си на никого. И ти стоиш срещу мен. Говориш. Не те слушам. Не те чувам. Димът ми пречи. Изгубвам се сред него, изгубвам подготвената си резерва от въпроси. И ти стоиш срещу мен и ме гледаш настояващо, изискващо, премерено. „Но да говорим и за теб“, казваш изведнъж, сякаш уловил спора ми със задименото кафене. И гъстият дим бавно се увива около мен и ме притиска в ъгъла на собственото ми пространство. Да говорим за мен… въртя се безпомощно и гледам с надежда към прозореца навън – дано по-бързо успея да скалъпя някоя полу-истина. Не искам да лъжа, не искам да измислям, не искам и да заблуждавам. Но не мога и истината да разкрия, не мога просто ей така да я споделя. Не мога да се изложа на показ без да сложа поне бронирана жилетка. Не съм подготвена да бъда разгадана. Не съм подготвена да бъда видяна. „Да говорим за теб…“ продължаваш настоятелно. Кафето свърши, не мога да поема дори и глътка време. Притисната стоя срещу теб, а задименото кафене лукаво се подсмихва… доволно, че успя да уловиш неговия шепот, неговия укор. Мълчание. А след мълчанието очакване. Очакване. Но за какво? За поредната безмислена тривиална лекция за нещата от Живота? Това ли чакаш? Това ли искаш? Това ли иска да изсмуче от мен увитият около шията ми дим? Музика, шеги и филми? Това ли ти споделят другите момичета? Изброяват без проблем какво харесват и за какво мечтаят? Това ли чакаш и сега от мен? Не, не мога. Как да кажа просто, че харесвам музика!?! Това е пошло! Това е лъжа! Аз не просто я харесвам, тя живее в мен, диша в мен и аз се храня ден и нощ с нея. Аз не просто я харесвам – нужна ми е за да живея пълноценно. Да ти кажа, че си имам стил? Напълно неуместно! Та аз в себе си стила не съм открила още, търся се непрестанно и тичам след дивашките си и хаотични настроения. Как да имам стил? Как да го определя? Как да те излъжа? Да ти кажа, че обичам да танцувам? Просто че обичам да го правя? Не, не мога – та това е толкова лишено от живот, енергия. Танцът – моят стимул, моето вечно изкуство, моето вечно оръжие срещу самота и тъга, моят начин да изхвърля радостта си навън, когато тя е толкова голяма, че не мога повече да я държа в себе си. Танцът – моята дива енергия, моят пламък живот, любовта без която не мога. Да ти кажа, че мразя планина и обичам най-много морето? Просто ей така? Как да стане? Така ще разбереш ли, че морето не е просто пясък и вода? То е мой приятел… от дете… от малка черпя силите си там… да ти кажа, че тя - водата ме залива, за да се разбие в мен и да ме направи нова, силна и неукротима? Да ти кажа, че когато легна на пясъка, не спя, а слушам как земята долу се върти неспирна и бунтуваща се срещу всички клишета на света? Да ти кажа, че допирът на слънцето ми носи свежестта на гората и силата на голямата моркса косатка? Ще разбереш ли ти тогава какво значи за мен голямото синьо море? Да ти кажа за какво мечтая? Да изброя от 3 до 5 неща? Как? Как да огранича света си до 5 неща? Как очакваш да ти обясня, че не света, а галактиката искам да притежавам, да опозная, да видя и разбера? Как да ти призная, че мечтая да бъда предвидима и статична, уморена от вечната надпревара със самата себе си? Как да ти разкрия, че гоня вятъра и си играя с него, когато ми доскучее от хорската пошлост и клишета? Как да ти разкрия, че вечер щом си лягам не спя, а сънувам и проектирам собствения си живот наопаки? Да ти кажа, че се просълзявам всеки път когато видя орел да лети силен и свободен в небето? Да ти кажа как подскачам и пея без причина и резон, когато слънцето изгрее рошаво и топло рано сутрин и залезе огнено червено късно вечер? Да ти кажа как обичам да бягам между капките дъжд и да играя с тях на вечната детска игра, наречена смях? Да ти разкажа, че не мога да живея без страст в живота си? Да ти разкажа, че съм опърничава и крива, и раздразнителна, и 100 % прoклетия? … Да споделя? А искаш ли да чуеш как ме е страх, страх че повече никога няма да усетя мълниеносния удар, когато видиш любимото лице насреща? Да ти кажа ли, че още страдам за това лице и го ненавиждам до болка? Да ти кажа ли, че чакам ново да ми донесе атомна любов, но без болката, без тъжно замрежения поглед, без драмата? Да ме отнесе неочаквано, без да пита и без да слуша моите вечни възражения… да ме замери с дива емоция и тръпнещо очакване… Да ти кажа ли, че искам Новото? Че цял живот след него тичам и него чакам? Че дори не знам какво е то, но тръпна очакваща и искаща? Да ти кажа ли, че вечно протестирам срещу всичко банално и всеки останал без емоция човек? Да ти кажа ли, че живея за да пиша? Че без нея – бялата, непрелетна хартия бих била половин човек - без мисъл и стремеж, без покой и щастие, без устрем и желание? Че без да пиша няма да съм себе си? Да ти кажа ли? Да ти споделя ли? Можеш ли да чуеш? Готов ли си да разбереш? Не, не мисля… рискувам да ме сметнеш за луда… а да ти кажа ли, че този път страшно ми пука дали някой ме мисли за такава? А да ти кажа ли, че би ме жегнало, ако остана неразбрана? Да ти кажа ли, че за пръв път искам да бъда видяна и затова толкова старателно се крия? Да ти кажа ли, че искам да те предизвикам сам да разбереш? Да ти кажа ли всичко това? Не… не мога… не става… нека остана скрита зад себе си и в себе си, мислейки за теб, стоящ на масата отсреща… нека димът ме затяга, нека тютюневото кафене се присмива… а ти разказвай, говори… нека говорим за теб!

АХ, ТАЗИ НОВАТА!

Времето мирише на любов. Слънцето е горещо сърце. Дъждът стреля с нежни капки. Полъхът на вятъра драска нетърпеливо по кожата. Морето кипи от страст. Времето мирише на любов. Времето е любов и майсторски извайва жената в мен. Предизвикваш непривични желания – порив на нежност, грижовност. Предизвикваш нетърпение и очакване. Предизвикваш ме да съм безпокойна, но никога тревожна. Предизвикваш търсещи очи. Оставам спокойна, както никога до сега. Непонятно за мен – сигурността и спокойствието не са ми присъщи. Аз съм тревожна, задъхана, все бързаща и безпощадно критикуваща. Аз съм винаги на противоположния полюс на целия свят. Аз съм емоционален хаос и действам винаги наопаки. Това съм аз. А тази новата… тази новата не я познавам… Тя е женствена и търпелива. Тя познава себе си и се обича. Тя гледа към света и не иска да вземе нищо от него за себе си. Тя иска само да дава нежност и топлина. Тя спира да мисли и започва да чувства. Тя приема смирението на любовта. Тази новата… ах, тази новата… как само ме дразни и ядосва. Тя е самото ми отрицание! Тази новата е толкова сигурна в себе си. И как смее да е толкова сигурна в желанията и емоциите си! Как изобщо смее да усеща! Така ми каза Тя – усещала, усещала, че нещо идва, усещала с всеки атом от тялото си, че нещо скоро ще разтърси света и съня й. Тя луда ли е?!? Това е противно на всяка логика! Ах, тази новата! Как само искам да я приземя, но уви не мога да я стигна – толкова високо е литнала в небето, толкова високо е стигнала. Не мисли, не разсъждава, поема рискове и мечтае… не разбира ли – пострада ли тя, пострадвам и аз. Ще падне силно и от удара твърдата земя ще резонира в нея и ще разруши всички нишки на нежна емоция, които сега плете високо в небето. Ще падне и ще се удари. Няма да издържи. Тя е слаба – ще се затвори и никога повече няма да се покаже, ще се скрие в мен и ще вика за помощ. И тогава аз ще трябва отново да съм силна… този път силна и за двете ни – Аз – нетърпеливото дете и Тя – изваяната с времето жена. Колко противно на всяка логика! Лети, лети сега… да те видя докъде ще стигнеш! Изпуснах я само за малко от поглед, а тя излетя с такава сила нагоре… побърза да се втурне навън… като освободена от клетка чинчила! Луда! И въпреки целия ми яд, с който я обстрелвам тя пак остава спокойна, гледа ме с усмихнати очи, гледа ме със сигурността на жена и ми казва, че е време да я пусна на свобода. Ах, тази новата! Как само ме ядосва и как само й се възхищавам. Как само ме е страх, че ще я разрушат безпощадно и зловещо… та тя е толкова нежна, ранима. Страх ме е – страх ме е за нея и за себе си. Градих я толкова дълго, а могат да я унищожат само за един миг. Луда, слез долу веднага! Прибери се! Спри да хвърчиш! Спри да плетеш нишки любов! Върни се! Не ме чува… не иска да ме чуе. Нека лети! Нека обича света! Нежна и крехка е тя… тази новата. Но нека бъде свободна – само навън може да бъде безкрайно щастлива и безкрайно нещастна и само това може да я направи силна като мен… нетърпеливото дете. Знам, защото някога и с мен беше така… някога и аз се учех на летене. И падах – падах силно върху твърдата земя. Но никога не спрях да летя – политах още по-нависоко. И колкото повече падах, толкова по-силно се отдавах на кратките мигове полет… там горе… мигове на свобода и щастие. Аз, нетърпеливото дете изпреварих времето си, изпреварих и нея – нежната жена – и първа станах силна, но не достатъчно. Сега ме е страх… страх ме е за нея, защото имам неистова нужда от нея. Но нека лети… нека се учи… нека желае и обича, така както аз никога не посмях. Времето мирише на любов. Слънцето жари горещо и рисува червени нишки нежност. Следобедният дъжд освежава света и носи нов мирис, ново ухание, ново усещане… усещане за любов. Времето мирише на любов…

ВАЛИ

Вали. Вали като из ведро. Вали много. Вали силно. Валят чувства. Валят емоциите ми. Капят на парцали и ме заливат цяла – изливат се отгоре ми без да ги е грижа, че все още е рано за тях… прекалено рано. Не питат и не обещават нищо – просто се изсипват. Не искат и не дават – просто идват. Насочват се към разума и спират мисълта ми, за да останат само те единствени, господстващи – чувствата. Валят, не спират. Порой. Наводнение. Вълни. Опасност трета степен! Евакуация! Накъде да бягам? Не е резонно… и няма обяснение. Не е логично… и няма аналог. Но кога ли съм била резонна… и логична? Това е просто дъжд – пороен, безпричинен, непредвиден дъжд. Харесва ми как ме залива. Не знам защо, но ме въодушевява. Не ме е страх от новия порой – не ме е страх от непривичния му гъдел. Ново е… и непознато, и на мен ми харесва, въпреки че е страшно непонятно. Посрещам този дъжд с усмивка. Посрещам го и нося жълто… за да предизвикаме дъга. Смътно усещам как разумът крещи: „Евакуация! Омитай се веднага – и най-здравият подслон няма да ти помогне – та това е небивал порой. Порой без време. Порой, изпреварил себе си дори!“ Да бягам? Не, не искам. Не и този път. Напълно нелогично. Напълно неразумно. Напълно безмислено. Напук на всичките ми грешки, аз оставам. Напук на собствените ми спирачки, аз оставам. Напук на всички фалшиви досегашни въодъшевления, аз оставам. Оставам, за да се намокря. Оставам, за да ме вали. Оставам, за да си създам още една тревога. Оставам, за да поставя себе си в опасност. Оставам с риск да свърша зле… много зле. Оставам, за да се усмихвам. Оставам, за да грея. Оставам, за да вярвам. Вали. Валиш отгоре ми. Валиш без посоки, но стреляш право в целта. Не зная как го правиш – не искам и да знам. Знанието е за философите, а аз не искам да бъда вечен философ. Знанието е за мъдрите – аз искам да съм неразумна. Валиш… и даже и гърмиш. Валиш и пръскаш емоции. Валиш и наводняваш целия ми свят, всяко малко ъгълче от него. И колкото повече валиш, толкова повече аз грея. И колкото повече гърмиш, толкова повече страхът в мен се изпарява. Гледам право напред – към неизбежната, неоправдана и неочаквана буря. Вали. Продължавай да валиш. Харесва ми така… харесва ми да сривам собствените си основи.

ЗАПОМНИ МИНУТАТА ТАКАВА

Вливам се като река във времето, слагам край на пясъчните дни. Полагам своето бясно начало на дезорганизирано време. Хващам ръката на моя любим развратник – Живота. Тръгвам с него. Нито бягам напред, нито вървя назад… а редом до него. Вливам се като река и понасям въртеливите минути на Живота по течението си. А какво течение само – без посока, объркано, въртящо се, желаещо. Хубаво е така. Харесва ми. Прилив на сили от старото време. Прилив на блян към сегашната минута. Ненаситна към днешните неща – не утрешните, не вчерашните, а днешните. Емоционална, когато не бива. Смръщена, когато е слънчево. Слон в стъкларски магазин. Фея сред грубиянски лица и ръце. Чувствам минутата. Обичам минутата. Пречупвам минутата. Окуражавам минутата. Подтиквам минутата. Предизвиквам минутата. Смея се без посоки в минутата. Заливам околността с разбърканата минута. Пропляната минута е изпускане на времето. А моята минута е истинска, вълшебна и непропиляна. Моята минута е единствена и неповторима. Моята минута е красива. Избирам да направя всяка минута такава. Избирам да запомня всяка минута такава. Избирам да поема по всички грешни посоки, за да стигна до единствената правилна цел – моята неповторима минута.

БЯЛАТА НЕПРЕЛЕТНА ХАРТИЯ

Да пиша имам много нужда да излея всичко на нея – бялата, непрелетна хартия. Да пиша не е избор, начинание, това е начинът ми на живот. Не искам с теб сега да философствам, не искам с теб сега да споря, аз искам само себе си да ползвам с молив и бялата, непрелетна хартия. Да, тя говори, пее, страда и се смее с пълен глас - също като нас. А ти ме гледаш с почуда и мислиш, че съм луда. И не е само туй да знаеш в мен и доза драма даже има но не на теб сега ще я разкрия, а на нея – моята бяла, непрелетна хартия. Като просякиня единствено от нея бих молила за милостиня - да вдъхне пак живот на това, което като сълзи върху редовете й изливам. И тя ме слуша без да протестира, не ме прекъсва и не пита нищо. Поема моята поредна грешна молитва и тихо душата ми като сито пресипва. Да пиша имам много нужда. не го избирам, не го и мисля, то просто вътре в мен се крие и в приятелството ми с нея – бялата, непрелетна хартия.

КОГАТО ИМАМ ИЗБОР

Когато имам избор, бягам. Избирам винаги да бягам. Когато те срещна и има възможност да станеш реалността, за която мечтая, ме обзема неистов страх и започвам неистово да бягам. Бягам, прогонвайки с дума, поглед, жест. И ако за някои това е трудно, за мен това е най-лесното нещо на света – да бягам, прогонвайки от себе си. Бягам безспирно, осъзнато и неосъзнато. Бягам без смисъл, преследвайки цел. Бягам винаги, когато мога. А аз винаги намирам начин. Аз винаги правя своя избор – и той е все един и същ! То е като талант, с който съм родена. То е като магия, която нося винаги със себе си. То е проклятието, което винаги върви в комплект с мен. Опиташ ли да се докоснеш до мен, получаваш леден поглед. Опиташ ли да надникнеш зад оградата, получаваш ирония и присмех. Опиташ ли да получиш мен, получаваш моя бяг… безспирен бяг. Уж имам избор, а всъщност нямам. Уж имам свободата да поемам в различни посоки, а всъщност нямам. Уж имам Живия Живот, а всъщност имам само едно бягство. Като заклещена, като завързана, като ограбена сама оставям себе си без избор. Трябва винаги да бягам! Накъде?!? Не знам. Да догонвам нещо, някой? Не! С ирония и смях крия своя страх от теб. С безспирно бягство крия своя страх от себе си. Така направих вчера, така направих днес, така ще направя и утре. Да спра да бягам - остави ме без избор! Да спра да се страхувам – остави ме без дъх! Да спра и да те видя без да те подмина – вземи си от собствената ми свобода. За да бъда разбрана – не задавай въпроси, а просто седни до мен. За да застана до теб – лиши ме от моето бягство. За да бъда смела – ще се оставя да бъда победена! Когато имам избор бягам. Не вярвам на инстинкти, не вярвам на интуиция, не вярвам и на чувства. Аз само вярвам в едно – моя избор в бягството. Аз само вярвам в това да успея да задмина хорските усмивки с бягство. Мечтите ми са пълни с пъстроцветни, жизнени и мъничко статични картини, а реалността е пълна само с бягство. Мечтая си да спра да бягам. Мечтая си да повървя. Мечтая си да седна до някого – до теб. Мечтая си… Наяве бягам. Бягам даже от мечтите си. Кога ще спра? Ще мога ли да се преборя с инерцията на бягството? Задъхана и изтощена, кога ще усетя тежката умора на вечното бягство? Спирачки ще си купя утре. Те устрема ми никога няма да спрат, но може би до теб ще ми помогнат да поспра. Да спра да бягам и да се преструвам – колко лесно и колко трудно е да направиш този избор! Моят избор!

КАК СИЛНА Е ТЯ

Как силна е Жената, когато обича. Как силна е Жената, когато е влюбена. Как силна е Жената, когато е усетила в себе си нетърпеливия лъч светлина на Неговия поглед. Как силната е Жената, за да съумее да предизвика този поглед. Обичаш. Не обичаш. Не знаеш. Но знаеш, че е нещо. Знаеш, че е истинско. Знаеш, че е твое. Знаеш, че е това, за което си се родила. Знаеш, че е това, което си чакала, откакто си прочела първия красив роман. Не мислиш. Не питаш. Не отговаряш. Само чувстваш. Всяка частица от тялото ти, всеки сантиметър, всяка педя се е превърнала в настръхнало ухание на любовта. Вибрираш цяла. Как силна е Жената в този момент. Тя нищо не пита. Тя нищо не говори. Тя инстинктивно чувства, инстинктивно знае в коя посока да поеме. Дори за пръв да чувства любовта. Тогава всъщност инстинктът е най-силен, най-горещ. Той, нейният избраник, е там пред нея, зареян нанякъде… зареян в света пред себе си – очакващ, пътуващ в мислите, желанията си, жаден за света и неговите безкрайни възможности, жаден за много жени като нея. Тя е там до Него… една, единствена, бореща се сама срещу света, за който той копнее. Тя осъзнава достойнствата на своя съперник, тя уважава достойнствата на своя съперник. Но вече е поела по своя път на любовта, вече е застанала там до Него, решена да се бори за неговия поглед. Как силна е Жената в този момент. Тя застава сред себе си, сред любовта си, сред собственото си сияние и всяка вибрираща клетка на тялото й трескаво го вика с невидим глас. Невидим глас – по-примамващ и неземен от самия славей и най-красивата му песен. Той чува този глас. Той тръгва след този глас. Тя увива себе си около радостта си, гордостта си, че е влюбена Жена и цяла се превръща в сноп лъчи, стоплящи зажаднелия му поглед за света. Той усеща тази топлина. Той иска да вкуси още от тази топлина. Тя преплита пръстите си в наелектризираното пространство помежду им и всеки неин жест се превръща в танц. Той откъсва замрежения си поглед от света напред, за да наблюдава нейния танц. Той попива с очи този нежен танц. Тя става и тръгва в другата посока, тя тръгва не към Него, а извън Него и превръща себе си в грациозна походка. Той тръгва след тази походка. Той има нужда да преследва тази походка. Как силна е Жената в този момент. Как силна е Жената, когато обича. Колко много сила се иска в този момент – моментът, когато Тя едничката, единствената, изправена сама пред този свой страшен съперник – многообразието на света – успява да преодолее себе си, страха си, ревността си и чрез тях да заложи на своята победа. Колко много сила се иска в този момент, за да може Тя да концентрира цялата си енергия към себе си, към Него и да го извика без поглед дори, без дума да е отронила. Колко сила се иска, за да стане тя отражение на неговите мисли, чувства – да ги предвиди, да ги изпревари, да даде своите отговори още преди Той да е задал своите въпроси и да остави в него въпросителна за идващото, започващото. Тя стои изправена, сама и мълчалива. Всеки атом в тялото й прелива от трепет и се лута по пътя между разума и сърцето. Някъде там, по средата на този път е нейната женска интуиция, нейното женско предчувствие, нейната женска сила. Някъде по средата на този път нетърпеливите, трепетни атоми се съединяват, за да образуват светлината на нейното женско същество. Някъде по средата на този път, концентрирала себе си в любовта си, Тя успява да го накара да погледне към Нея, точно към Нея и към никоя друга. Невидимата нишка вече е намерила своите два края. Тя, Жената, така е поискала. Нещо го дърпа към Нея. Не знае какво. Не разбира. Не вижда колко сила има Тя, за да успее без думи, без глас, без поглед да го извика при себе си. Не вижда колко много е концентрирала Тя себе си в любовта си, за да излъчи светлината, към която той тръгна. Не вижда как много е гледала Тя към Него, въпреки че погледът й винаги е отклонен в другата посока. Не вижда как цяла е превърнала себе си в една сияеща усмивка – красива и прекрасна, на която и Той сам без да знае защо се усмихва. Не вижда женската й гордост, не вижда женската й сила, но я иска. В нетърпеливия му за света поглед вече завинаги е вплетено нейното женско сияние, нейната женска любов. Сам той не разбира колко нужна му е вече Тя. Колко силна е Жената в този момент. Тя е спечелила своята битка. Нейната любов предизвика Неговия поглед… завинаги. Нейната пръсти останаха вплетени в Неговите коси… завинаги. Нейната женска прегръдка и рамо ще търси Той от този миг нататък. Нейната мисъл е Неговата любов. Как силна е Жената в този момент. Не заради Него, не заради битката със света, а заради себе си. Заради себе си е силна Тя. Заради себе си и своята любов. Себе си и любовта си защитава Тя в този момент – своята силна женска природа. Как само силна е Жената! http://www.youtube.com/watch?v=sb2YOg_dkQM&feature=player_embedded

МОМЕНТ НА СЛАБОСТ

В момент на слабост да напиша нещо хубаво. В момент на слабост да се смея от сърце. В момент на слабост да се нося необременена от тежки мисли. В момент на слабост да вдъхна живот. В момент на слабост да бъда бурно море. В момент на слабост да играя в пясъчника като малко дете. В момент на слабост…
Минах ли времето си? Пропилях ли годините си? Загубих ли неизживяното? Намерих ли цел? Събудих ли се рано сутринта с рошавото слънце? Бях ли незабравима? Бях ли тази, която влезе в стаята и остана там завинаги? Изживях ли всички моменти на слабост? Преживях ли ги достойно? В момент на слабост извърших ли всички грешни неща? В момент на слабост станах ли силно сияние? В момент на слабост огледах ли света около себе си? В момент на слабост танцувах ли достатъчно? В момент на слабост зададох ли си всички правилни въпроси и дадох ли всички грешни отговори? Имах ли достатъчно моменти на слабост?
Сякаш предварително съм се предала. Гледам на себе си като пропуснала времето си капсула. Виждам себе си като неодушевен цилиндър, набиращ инерция от безцелната инерция. Слушам себе си и не чувам нищо. Търся момента на слабост, защото той е само момент, а не перманентно състояние. Съзерцавам навътре.
Поддавам се на външните влияния… аз съм един податлив пашкул! Външните вълни стават вътрешни. Външните влияния стават мои, собствени. Външните влияния ме пречупват с лекота. Външните влияния чупят и наострят сетивата ми за тъга. Външните влияния са току що наострени ножове. Отдадох себе си на външните влияния. Аз съм един атом с изтръгнати вътрешни вълни, преобразуван, трансформиран, деформиран от външните влияния. Толкова лесно стигат те до ядрото. Толкова лесно им позволявам да достигнат до там.
Момент на прекалено съзерцаване в пространството на времето? Момент на вътрешно вглъбяване? Момент на слабост може би? Момент? Само за момент ли съм един податлив пашкул? Не! Де да беше това! Трябва ми броня! Трябва ми здрав шлем, тежък балтон! Не искам оръжия, не искам каскади, не искам юмруци! Искам балтон! Искам броня! Искам да остана вътре в себе си, да запазя и да изживея докрай моя малък момент на слабост. Искам търпение! Искам воля – здраво бронирана воля! Искам спокойно сърце и смирен дух! Искам да се науча! Искам да бъда научена! Искам атом, изграден от безчет вълни, извиращи отвътре, от ядрото! В момент на слабост да живея за мига и себе си.
Непосилно? Трудно? Невъзможно? Нереално? Безмислено? Още по-добре тогава! Ще пробвам! Ще търся! Ще намеря начин! Ще надникна там, откъде до вчера бягах ужасена. В балтон се пъхвам, зид си правя! Налагам броня! Мой малък момент на слабост, ти ще бъдеш моята сила, моята броня, моя ненапускащ поста стражар! Мой малък момент на слабост, с теб ще напишем собствената си история! Мой малък момент на слабост, с теб заедно ще родим от пашкула пъстроцветна пеперуда и ще се научим да я обичаме такава – летяща, неспирна! Мой малък момент на слабост, с теб заедно ще родим от дивото стадо спокойния дух на мъдрия воин!
Мой малък момент на слабост, ще те изживея докрай, необезпокоявана от никого, никъде, никога!

ОЧИ

Дъх, замръзнал дъх – скован, студен, непоклатим като скала. Очи… въпреки всичко топли, меки… опознаващи, попиващи света, изправили се смело и приели стронция страх, който се крие във всеки един от нас. Очи, които искат да живеят, които искат да сграбчат здраво Живота и да го изживеят със затаен дъх. Очи, които не гледат, а виждат… прозират, прозират истината, прозират историята, прозират неказаното, невижданото. Очи, които се отдават на света, на хората с открити ръце и топли сърца. Очи, които се изправят и смело посрещат трънливия път, по който трябва да минат, така както вълните се изправят срещу скалата, за да се разбият в нея… а после да я облеят с живот, да й подарят дихание. Очи, които издават всичко и крият всичко – мисли, настроение, мъка, щастие, тъга, веселие. Един ден ги разбираш, а на следващия гледаш безпомощно към тях, неспособен да отгатнеш какво се крие там отвъд. Очи, които рисуват със светлина… рисуват красота, рисуват хаос, рисуват диви емоции. Очи, които отразяват слънцето, неуловимото време, игривия вятър, неспирно падащата вода, неразгадани тайни. Очи, смело бранещи своята свобода! Свободата е всичко ценно и стойностно за тези очи… свободата е тяхното най-пазено съкровище. Свободни очи, които въпреки това могат да се отдават с цялото си същество – отдават се така, както птицата се отдава на полета. Отдават се, за да полетят, а не да се приземят.
Очи… къде да намеря тези очи?
Възможно ли е вече да съм ги намерила, щом ги познавам така добре?