ВАЛИ

Вали. Вали като из ведро. Вали много. Вали силно. Валят чувства. Валят емоциите ми. Капят на парцали и ме заливат цяла – изливат се отгоре ми без да ги е грижа, че все още е рано за тях… прекалено рано. Не питат и не обещават нищо – просто се изсипват. Не искат и не дават – просто идват. Насочват се към разума и спират мисълта ми, за да останат само те единствени, господстващи – чувствата. Валят, не спират. Порой. Наводнение. Вълни. Опасност трета степен! Евакуация! Накъде да бягам? Не е резонно… и няма обяснение. Не е логично… и няма аналог. Но кога ли съм била резонна… и логична? Това е просто дъжд – пороен, безпричинен, непредвиден дъжд. Харесва ми как ме залива. Не знам защо, но ме въодушевява. Не ме е страх от новия порой – не ме е страх от непривичния му гъдел. Ново е… и непознато, и на мен ми харесва, въпреки че е страшно непонятно. Посрещам този дъжд с усмивка. Посрещам го и нося жълто… за да предизвикаме дъга. Смътно усещам как разумът крещи: „Евакуация! Омитай се веднага – и най-здравият подслон няма да ти помогне – та това е небивал порой. Порой без време. Порой, изпреварил себе си дори!“ Да бягам? Не, не искам. Не и този път. Напълно нелогично. Напълно неразумно. Напълно безмислено. Напук на всичките ми грешки, аз оставам. Напук на собствените ми спирачки, аз оставам. Напук на всички фалшиви досегашни въодъшевления, аз оставам. Оставам, за да се намокря. Оставам, за да ме вали. Оставам, за да си създам още една тревога. Оставам, за да поставя себе си в опасност. Оставам с риск да свърша зле… много зле. Оставам, за да се усмихвам. Оставам, за да грея. Оставам, за да вярвам. Вали. Валиш отгоре ми. Валиш без посоки, но стреляш право в целта. Не зная как го правиш – не искам и да знам. Знанието е за философите, а аз не искам да бъда вечен философ. Знанието е за мъдрите – аз искам да съм неразумна. Валиш… и даже и гърмиш. Валиш и пръскаш емоции. Валиш и наводняваш целия ми свят, всяко малко ъгълче от него. И колкото повече валиш, толкова повече аз грея. И колкото повече гърмиш, толкова повече страхът в мен се изпарява. Гледам право напред – към неизбежната, неоправдана и неочаквана буря. Вали. Продължавай да валиш. Харесва ми така… харесва ми да сривам собствените си основи.