По средата кой стои?

Затворих себе си в цикъл. Затворих мисълта в цикъл. Затворих собствената си амбиция. От бързане да й направя път… да мине напред и да бъде чута.
Цикъл… ставам, съществувам, лягам, спя и дори не сънувам… безмилостен цикъл. Да се превърнеш във всичко онова, което някога си мразил. Истински злосторен цикъл – съществуването… реенето из света без да бъдеш насрещен за никого, без да бъдеш насрещен за себе си, без да имаш вятъра насреща си.
Опитах да изляза… опитах пак да бъда онази… насрещната… няма я. Опитах да намеря приятели… няма ги. Опитах да намеря вдъхновение… няма го. Опитах и любов да търся… няма я. Опитах да се скрия в самотата… намерих я…. успях. Единственият ми успех напоследък. Единственият успех през цялото това съществуване. Така ли трябва да е? Така ли е трябвало да бъде? Така ли? Та аз го предвиждах… защо се учудвам? Виждах го как наближава и предусещах вкуса му – самотното място по средата на самотата. Самотното място по средата на истината, която безцеремонно се опитвах да не забележа, докато усилено симулирах насрещен вятър, боричкащ се в началото на Него – Живия живот! Виждах го, предусещах го, чувствах го… заобикалях го… и ето ме сега тук в целия ми самотен и безмилостен блясък. Скрита по средата! Какъв е този маршрут за Бога? Какъв е този път? Празен, лишен от насрещност и вятър, лишен от обитатели и сънища. Лишен от … мен, лишен от мен в миналото, лишен от мен – това, което се предполагаше че съм, това което се предполагаше, че трябва да остана. По средата – тук дори няма на кого да покажа събраното по пътя. А бързах толкова много… защо? Всичко е в минало време, настоящето е изпълнено с празнота… празна самота... не онази самота – желаната и пълна с енергия. Не, не дами и господа – това е празна, остра и отровна самота. Нежелана самота! Кулминацията на филма се превърна в провал. Драги зрители, можете да върнете билетите – представлението не струва! Напразно го очаквахте толкова дълго! Излизате безжалостно от залата по средата на представлението, но аз не ви се сърдя. И как бих могла. Самият автор е отвратен от собственото си творение! Не струва! Не струва нищо! Не показа нищо и на нищо не ви научи! Драги зрители, съжалявам за изгубеното време… съжалявам и себе си дори … не е ли това дъното на дъното! Да съжаляваш себе си. А друго исках. За друго мислех! Исках да оставя по мъничко от себе си във всеки един от вас. Да бъда момичето от песните за Слънцето.
.
.
.
Залата остава празна.
Авторът стои самотно по средата… навел глава… мълчи! Мълчи!
Завесите се спускат аварийно.
Няма кой да ръкопляска.
Няма дори и кой да протестира.
Няма кой да гледа.
Авторът все пак за последно се ослушва… надежда… да чуе нещо… нищо, че е по средата.
Авторът не чува нищо.
.
.
.
Цикъл. Недовършен и зловещ. Самотен и убийствено жесток. Болезнен, нетърпим… до болка пронизващ.
Скрих се по средата. А дали не исках всъщност не да се скрия, а да се покажа?
Скрих се по средата… насред самотата… хубаво разгледайте спомените, разхвърляни около мен. Там ще видите разбитите мечти. Там ще видите наивните очи. Там ще видите някогашния непокорен вятър. Хубаво ме погледнете сега – лесно ще ме откриете – по средата на нищото, гледаща безпомощно в своите предишни мечти - истински хаос от емоции, разхвърляни по всички краища на душевните състояния.
Вече няма хаос – навсякъде около мен има само подредба… подредба от самота… подредена самота… аз стоя сред нея – безпомощна и питаща … недоумяваща как и защо стигнах до тази среда…

http://www.youtube.com/watch?v=Nr8x78rwkCo&feature=BFa&list=PLC66458DD89F9CB41&lf=BFp