ОЧИ

Дъх, замръзнал дъх – скован, студен, непоклатим като скала. Очи… въпреки всичко топли, меки… опознаващи, попиващи света, изправили се смело и приели стронция страх, който се крие във всеки един от нас. Очи, които искат да живеят, които искат да сграбчат здраво Живота и да го изживеят със затаен дъх. Очи, които не гледат, а виждат… прозират, прозират истината, прозират историята, прозират неказаното, невижданото. Очи, които се отдават на света, на хората с открити ръце и топли сърца. Очи, които се изправят и смело посрещат трънливия път, по който трябва да минат, така както вълните се изправят срещу скалата, за да се разбият в нея… а после да я облеят с живот, да й подарят дихание. Очи, които издават всичко и крият всичко – мисли, настроение, мъка, щастие, тъга, веселие. Един ден ги разбираш, а на следващия гледаш безпомощно към тях, неспособен да отгатнеш какво се крие там отвъд. Очи, които рисуват със светлина… рисуват красота, рисуват хаос, рисуват диви емоции. Очи, които отразяват слънцето, неуловимото време, игривия вятър, неспирно падащата вода, неразгадани тайни. Очи, смело бранещи своята свобода! Свободата е всичко ценно и стойностно за тези очи… свободата е тяхното най-пазено съкровище. Свободни очи, които въпреки това могат да се отдават с цялото си същество – отдават се така, както птицата се отдава на полета. Отдават се, за да полетят, а не да се приземят.
Очи… къде да намеря тези очи?
Възможно ли е вече да съм ги намерила, щом ги познавам така добре?