МАХНИ СЕ ОТ ВРАТАТА!

Махни се от вратата! Отдръпни се! Не ми пречи! Махни се – искам да изляза навън! Да тръшна вратата и повече да не се покажеш никога... никъде! Да останеш в най-тъмното ъгълче на стаята, където никога никой няма да те забелязва... най-вече аз!
Кой си ти – мое Минало, мое Настояще, мое Бъдеще? С кое от всички времена да те короновам? Стоиш на вратата и не мърдаш.... а аз се чудя кое от всички си ти! Че си нещо – нещо си, че беше важно – важно беше, че ме промени завинаги – промени ме... за добро или за лошо... но ме промени! Дойде, отвори вратата, тръшна прозорците и заклещи свежия въздух навън... дойде, тръшна вратата и най-нахално се настани на централния фотьойл... а аз те гледах с почуда! Въртях се и се мятах, противих се и трошах стъкла, виках и истерично те замерях с ирония! Тръшках... колко много тръшках и чупих... но колкото повече тръшках, толкова по-грациозна ставах. И колкото по-грациозна ставах, толкова повече те гонех... а после те преследвах, и после пак те замерях със сарказъм! А ти стоеше нагло и неспирно си играеше с нощната лампа – играеше си с тока – ту го изключваше, ту включваше... после пак го изключваше. Аз тръшках саксии, чаши, чинии, не спирах. А ти само стоеше и се вглеждаше в мен, през мен, зад мен, върху мен, под мен... и накрая взимаше решение дали да бъде ден или нощ. Усмихваше се весело и се заиграваше с тока!
Дойде в Миналото, остана в Настоящето и ми проваляш Бъдещето! Скапаняк! Стоиш на вратата и не мърдаш оттам! А аз, за да изляза навън се промъквам като крадец през прозорците на собствената си стая, в собственото си време, когато се предполага, че вече тярбва да си само Минало. Отварям ги тихо и по чорапи се шмугвам навън. Никога през вратата! Никога през вратата, която искам да оставя зад гърба си, да я тръшна, да я заключа и повече никога да не я отключа!
Махни се от вратата, бе Кретен! Я гледай колко хора чакат там отвън! Чакат мен! Пусни ме да мина! Мое незабравимо Минало, нахално Настояще и нежелано Бъдеще! Исках те в Миналото, гоня те от Настоящето, а до Бъдещето не си и мисли да припарваш! Дотогава да си се махнал от вратата! Нахалник! Нахален си беше, нахален си и остана! Влезе в стаята, позабавлява се с тока, изгори ми всички крушки... и резервните даже изгори и когато вече нямаше с какво да си играеш тръгна към вратата. Помислих, че ще излезеш оттам и повече никога няма да те видя! Къде ти – ти нали си играч от класа, реши да изиграеш като за последно най-силния си коз – да останеш на вратата и да не ме пускаш да изляза! Бива си я твоята игра! Промени ме твоята игра - научих се да стрелям право в целта... толкова много те замерях с моя яд! Играч – ха! Играч си голям, признавам, ама аз пък схващам много бързо! Ученикът не рядко надминава учителя! Не те надминах в Миналото – още се учех тогава, все още се опитвам да те прогоня от Настоящето – едва сега се осъзнавам, но до Бъдещето – нямаш шанс... това ниво ще го мина само аз! Не вярваш ли, ще видиш! Не ме е срам и за помощ да викам, ако трябва! Ако се наложи и косата дълга ще си пусна... като на Рапунцел... ще я пусна през прозореца и най-сърцатият и смелият от всички ще се покачи по нея, за да ме спаси. Ще влезе в стаята, ще те види, ще ти се ядоса и ще те ступа, както заслужаваш! Моите крошета може само да те щипят с иронията си, ама от Смелия катерач няма да се отървеш – неговите крошета ще са тежки и големи, и дано... о, дано да са болезнени! Видя ли, имам план! Никога не оставам без план! От малка си знам, че винаги трябва да имам по няколко плана... за всеки случай. А ти си доста неприятен случай! Ти си случаят, който ме натъжаваше, вбесяваше, радваше, стреляше, извисяваше, пропадаше в Миналото. Ти си случаят, който мнооого ме дразни в Настоящето, че все през прозорците трябва да се промъквам. Ти си случаят, който ще бъде ступан и избутан от Бъдещето. А Бъдещето е след седмица, след няколко дни, утре, след минута... още сега! Забавляваш ли се още? Весело ли ти е? Не вярваш?!? Почакай - ще повярваш! Защото повече козове нямаш! Сега е моят ред да бъда Господар на светлината и да си играя с тока! Играч! Играч без воля! Играй на воля! Но не на моята врата! И не на тази цена! Не и в моето Бъдеще! Косата ми е вече дълга, пускам я до долу, до земята... катерачът идва да те ступа! Може да си Играч, ама си страхлив! И на напрежението никак няма да издържиш! Аз може още да се уча, но волята ми е много по-силна...и мога да съм хитра... и лукава... и затова ще гледам с наслада как те бият без пощада!
Махни се от вратата, бе Кретен!
Махни се, че иначе ще бъдеш победен!

ИСТОРИЯ ОТ СЕВЕР

Имало едно време... имало едно време на Север... силен вятър. Вятър – пронизващ мисълта, вятър – разнасящ огъня, вятър – разбулващ морето, вятър – творящ вълни... вълни големи и бурни, вятър – предизвикващ буря, вятър - творител на сила, вятър – учител, вятър – мъдрец. Този вятър носеше в себе си отговори, древни тайни. Този вятър създаваше характери. Този вятър опустошяваше слабите и извисяваше нависоко силните. На Север... там вилнееше този Вятър... там беше избрал да твори, да бушува и да учи всички как да се борят. На Север... там при Вятъра.
Аз обичах този Вятър. Аз бягах с него и му позволявах да ме понесе със силата си, аз се отпусках в него като малко дете, а той ме понасяше нависоко и заедно разглеждахме света. Аз израстнах с този Вятър.... там на Север.
Но изправих ли се някога срещу него? Успях ли да разбера неговия пръв урок? Разбрах ли от него как да се боря, как да побеждавам собствените си страхове? Научих ли се владея себе си, душата си? Научих ли се на хармония – да я създавам и творя? Устроих се във Вятъра и намерих закрилата му, а той ме предпазваше, пазеше ме, носеше ме със себе си и ми показваше света отвисоко – малък и спретнат, тих и спокоен... и нито веднъж не ме изпусна... аз бях високо, сгушена в силните прегръдки на Вятъра, а светът долу беше твърде спокоен и обикновен... поне така изглеждаше той отвисоко. И аз се смеех, и аз се забавлявах. Забавлявах себе си и всички останали. Забавлявах се с Вятъра... гледах го и му се възхищавах – исках някой ден и аз да се превърна в силен воин, също като него. Исках силата му, исках да я намеря в себе си и да бъда непобедима, непреклонна пред света отдолу. Вярвах в себе си и вярвах, че съм го постигнала. Вярвах в силата си, вярвах, че нищо не може да ме пречупи. Имах цели и ги гонех. Имах мечти и сънувах с отворени очи. Имах приятели и бях готова да дам всичко, че и повече за тях. Бях готова да ги пазя от всичко, така като вятърът пазеше мен някога. Бях готова да им разкрия всички мои малки тайни, пазени от времето, прекарани с вятъра... и го направих – та те бяха моите приятели.
Гръм! Гърми! Вали! Трещи! Пропаст! Тъмнина! Пустота! Голота! Урагани! Кълба от мълнии... разстилат се в душата ми! Бягам! Бягам без посока... но е тъмно. Бягам! Викам! Крещя! Въздух... искам въздух... не ми достига... няма въздух. Задушавам се. Къде съм? Мрак! Изгнание! Сън... искам да спя, но затворя ли очи става още по-страшно. Крясъци огласят всичко. Блъскат се в мен, блъскат се във всеки атом, всяка малка чатица от вътрепното ми пространство. Крясъци и мълнии... безпътие! Махнете се! Излезте! Искам да спя!
Душа, сражавай се... знам, че можеш! Не се пречупвай! Още малко... само още мъчнико... и оше... и още.... потърпи – бъди боец! Бъди воин! На какво те научи някога вятърът? На сила, на непоколебимост, на непреклонност. Хайде сега още малко... още съвсем мъничко! Те ще си тръгнат. Отново ще има въздух... удържам още ... и още.... докога?!?!? Не си тръгват, не се оттеглят – заливат ме цялата, оковали са ме, дърпат ме надолу. Душа, не се предвай! Още малко! Какво научи някога там на Север?!? Припомни си! Спомни си!
Гърми! Трещи! Мълнии! С нова сила се показват и ме връхлитат. Въздух... искам въздух. Не мога да дишам. Давя се в мълниеносния огън. Изгарям в мътната вода. Оглушавам в пустата тъмнина. Ослепавам от гръмотевичните писъци, от среднощните кошмари. Накъде да тръгна? Накъде да вървя? Къде е пролуката? Светлина, Вятър... къде са? Воин, бъди воин! Не мога сама! ... ПОМОЩ... Някой чува ли ме? Имам нужда от помощ! Ръка... някой да ми подаде ръка! Не усещате ли, не виждате ли?!? Приятели... помощ! Приятели, подайте ми ръка! Приятели, нямам повече сили! Приятели, бъдете до мен... просто бъдете до мен. Аз сама ще се сражавам... тя битката е само моя... но моля ви... просто бъдете до мен, хванете ръката ми и не я изпускайте. Приятели, вижте душата ми – тя крещи, тя се мъчи и се превива от болка сама! Приятели, моля ви! Приятели... просто бъдете до мен! Имам нужда от вас – тук е толкова тъмно... Прятели, къде сте? Не ви виждам. Не ви чувам. Ръка... някой да ми подаде ръка... моята е протегната и ви чака... вие само я хванете... ще чакам.
Клон... едва се държи за дървото, виси ще падне всеки момент – ще се удари в твърдата земя и повече никога няма да се закрепи за дървото... Звук на падащ клон – падна! Откъсна се от дървото и по него вече никога няма да има зелени листа. Клонът се счупи! Малко дете... плаче... изгубило е майка си и сега не може да я намери – лута се самичко, а погледът му е замрежен от сълзите. Къща... наклонена е на една страна – прозорците са изпочупени... малки стъкълца са се разпръснали навсякъде около нея. Тухла... откъсва се от цялостта на къщата и полита към земята с устремителна бързина. Шум... бръмчене – някой стар мотор е оставен самотно да бръмчи... непосредствено преди стихията.
Ставам, изправям се. Цялата съм прашна. Правя няколко крачки напред... сега поне виждам. Умора... усещам ужасна умора. Умора, тежка като камък. Какво се случи? Какво е станало? Защо съм толкова изморена? Като че ли нося тази умора от някакъв предишен живот. Изтърсвам прахта от себе си и въпреки умората продължавам напред. Но какво се случи? Опитвам да си спомня. Беше тъмно... беше много зловещо... бях в пропаст, опитвах да се боря. Бори х се, но ми беше много трудно и виках... виках за помощ. Чаках приятелите си и продължавах да стоя права, но едва издържах вече. Затова ги чаках, бях сигурна, че ще дойдат и ще ми се усмихнат, ще хванат ръката ми... та те са ми приятели... не се съмнявах, че няма да чуят виковете ми от болка... и затова чаках. После? След това? Дойдоха ли?... НЕ! ... Напрягам паметта си, може би не си спомням добре – та те са ми приятели, как няма да чуят! Аз разкрих душата си пред тях – те я познават толкова добре... естествено,че са познали гласа й. Пак да напрегна паметта си... Дойдоха ли?... НЕ! ... Нещо се стоварва отгоре ми... нещо много тежко. Та как е възможно... аз не можех да дишам, аз ... ги чаках... те чуха ли ме?... НЕ! Невъзможно! Та те сами приятели... те нали са моите приятели? Те нали бяха моите приятели?
Няма отоговор... и да има, не искам да го знам. Стига ми стихията, стига ми пропастта и всичко тъмно и глухо. Бях воин и се борих, колкото можех... борих се за въдух, борих се срещу крясъците... и чаках... чаках тяхната ръка – да ме хване и да усетя, че там има някой, който не ме е оставил сама. Тя битката си беше моя и аз се борих до последно така, както Вятърът някога ме учеше... онзи Вятър... северният.
Гледам, виждам – паднал клон – безвъзмездно откъснат от дървото, плачещо дете – не намира майка си, стъкла – изпотрошени и разпръснати, тухла – отделила се е под натиска на бурята от цялостта на къщата и е паднала върху твърдата земя. Гледам, виждам, слушам, чувам, чувствам, дишам. Но нещо се е откъснало, нещо се е пречупило окончателно и завинаги, нещо е паднало върху твърдата земя и повече никога няма да се върне на мястото си. Сбогом, приятели! Здравейте, добри познати! Обичахте клоуна, радвахте се, забавлявахте се с него. Обичахте клоуна, но не и сълзите му. Обичахте смеха, но не и тъгата му. Обичахте комедията, която ви изнасяше, но от драмата извърнахте погледи, запушухте уши и притъпихте сетивата си. А в онази нощ, в онзи ден клоунът викаше и молеше за помош. Но какво си е мислел!?! Щом няма шоу, няма и аплодисменти! Здравейте, добри познати! Как сте?
Вярър... лекичко подухва, а после се усилва. Познах го! Това е Вятърт от Север! Моят учител, моят другар, моят истински и единствен приятел! Улавя ме... тръгвам натам с него... изморена съм, много съм изморена, но въпреки това започвам дори да тичам – с нови сили, с нови мечти, с ново вдъхновение. Вдишвам дълбоко въздуха... отново мога. Справих се сама! Вятър, чакай – идвам с теб. Но този път не ме носи – прекалено лесно е. Този път нека сама извървя света и го опозная отвътре, а не само отвисоко. Достатъчно силна съм вече... та нали самият ти ме научи на това. Вятър, да вървим – тук вече нищо не ме задържа. Аз разбрах твоя пръв урок!
Имало едно време на Север... вятър... силен вятър. Имало едно време на Север... воин...силен воин...сам воин!

Разни профукани...

Кога трябва да се откажеш? Кога идва точният момент, в който можеш да кажеш на нещо едно голямо ЧАО с достойнство? Да си тръгнеш и повече да не се обърнеш назад... възможно ли е?
Вчера? ... Не, прекалено скоро е!
Днес? ... Ха, само толкова ли можеш да се бориш? Дотук ли са ти силите?
Утре? ... О, по дяволите - дръж фронта, слабако!
Дръж, захапи като куче, ама от ония с обратната захапка, и не пускай каквото и да става. Дръж кокала и не пускай... дори да видиш по-голям, пак не пускай стария - захапал си го вече!
Това е хора, така се става борец! Истинско куче боец! Ако не ти пречи, че пред боец е сложена думата "куче", продължавай да държиш здраво!