АХ, ТАЗИ НОВАТА!

Времето мирише на любов. Слънцето е горещо сърце. Дъждът стреля с нежни капки. Полъхът на вятъра драска нетърпеливо по кожата. Морето кипи от страст. Времето мирише на любов. Времето е любов и майсторски извайва жената в мен. Предизвикваш непривични желания – порив на нежност, грижовност. Предизвикваш нетърпение и очакване. Предизвикваш ме да съм безпокойна, но никога тревожна. Предизвикваш търсещи очи. Оставам спокойна, както никога до сега. Непонятно за мен – сигурността и спокойствието не са ми присъщи. Аз съм тревожна, задъхана, все бързаща и безпощадно критикуваща. Аз съм винаги на противоположния полюс на целия свят. Аз съм емоционален хаос и действам винаги наопаки. Това съм аз. А тази новата… тази новата не я познавам… Тя е женствена и търпелива. Тя познава себе си и се обича. Тя гледа към света и не иска да вземе нищо от него за себе си. Тя иска само да дава нежност и топлина. Тя спира да мисли и започва да чувства. Тя приема смирението на любовта. Тази новата… ах, тази новата… как само ме дразни и ядосва. Тя е самото ми отрицание! Тази новата е толкова сигурна в себе си. И как смее да е толкова сигурна в желанията и емоциите си! Как изобщо смее да усеща! Така ми каза Тя – усещала, усещала, че нещо идва, усещала с всеки атом от тялото си, че нещо скоро ще разтърси света и съня й. Тя луда ли е?!? Това е противно на всяка логика! Ах, тази новата! Как само искам да я приземя, но уви не мога да я стигна – толкова високо е литнала в небето, толкова високо е стигнала. Не мисли, не разсъждава, поема рискове и мечтае… не разбира ли – пострада ли тя, пострадвам и аз. Ще падне силно и от удара твърдата земя ще резонира в нея и ще разруши всички нишки на нежна емоция, които сега плете високо в небето. Ще падне и ще се удари. Няма да издържи. Тя е слаба – ще се затвори и никога повече няма да се покаже, ще се скрие в мен и ще вика за помощ. И тогава аз ще трябва отново да съм силна… този път силна и за двете ни – Аз – нетърпеливото дете и Тя – изваяната с времето жена. Колко противно на всяка логика! Лети, лети сега… да те видя докъде ще стигнеш! Изпуснах я само за малко от поглед, а тя излетя с такава сила нагоре… побърза да се втурне навън… като освободена от клетка чинчила! Луда! И въпреки целия ми яд, с който я обстрелвам тя пак остава спокойна, гледа ме с усмихнати очи, гледа ме със сигурността на жена и ми казва, че е време да я пусна на свобода. Ах, тази новата! Как само ме ядосва и как само й се възхищавам. Как само ме е страх, че ще я разрушат безпощадно и зловещо… та тя е толкова нежна, ранима. Страх ме е – страх ме е за нея и за себе си. Градих я толкова дълго, а могат да я унищожат само за един миг. Луда, слез долу веднага! Прибери се! Спри да хвърчиш! Спри да плетеш нишки любов! Върни се! Не ме чува… не иска да ме чуе. Нека лети! Нека обича света! Нежна и крехка е тя… тази новата. Но нека бъде свободна – само навън може да бъде безкрайно щастлива и безкрайно нещастна и само това може да я направи силна като мен… нетърпеливото дете. Знам, защото някога и с мен беше така… някога и аз се учех на летене. И падах – падах силно върху твърдата земя. Но никога не спрях да летя – политах още по-нависоко. И колкото повече падах, толкова по-силно се отдавах на кратките мигове полет… там горе… мигове на свобода и щастие. Аз, нетърпеливото дете изпреварих времето си, изпреварих и нея – нежната жена – и първа станах силна, но не достатъчно. Сега ме е страх… страх ме е за нея, защото имам неистова нужда от нея. Но нека лети… нека се учи… нека желае и обича, така както аз никога не посмях. Времето мирише на любов. Слънцето жари горещо и рисува червени нишки нежност. Следобедният дъжд освежава света и носи нов мирис, ново ухание, ново усещане… усещане за любов. Времето мирише на любов…

ВАЛИ

Вали. Вали като из ведро. Вали много. Вали силно. Валят чувства. Валят емоциите ми. Капят на парцали и ме заливат цяла – изливат се отгоре ми без да ги е грижа, че все още е рано за тях… прекалено рано. Не питат и не обещават нищо – просто се изсипват. Не искат и не дават – просто идват. Насочват се към разума и спират мисълта ми, за да останат само те единствени, господстващи – чувствата. Валят, не спират. Порой. Наводнение. Вълни. Опасност трета степен! Евакуация! Накъде да бягам? Не е резонно… и няма обяснение. Не е логично… и няма аналог. Но кога ли съм била резонна… и логична? Това е просто дъжд – пороен, безпричинен, непредвиден дъжд. Харесва ми как ме залива. Не знам защо, но ме въодушевява. Не ме е страх от новия порой – не ме е страх от непривичния му гъдел. Ново е… и непознато, и на мен ми харесва, въпреки че е страшно непонятно. Посрещам този дъжд с усмивка. Посрещам го и нося жълто… за да предизвикаме дъга. Смътно усещам как разумът крещи: „Евакуация! Омитай се веднага – и най-здравият подслон няма да ти помогне – та това е небивал порой. Порой без време. Порой, изпреварил себе си дори!“ Да бягам? Не, не искам. Не и този път. Напълно нелогично. Напълно неразумно. Напълно безмислено. Напук на всичките ми грешки, аз оставам. Напук на собствените ми спирачки, аз оставам. Напук на всички фалшиви досегашни въодъшевления, аз оставам. Оставам, за да се намокря. Оставам, за да ме вали. Оставам, за да си създам още една тревога. Оставам, за да поставя себе си в опасност. Оставам с риск да свърша зле… много зле. Оставам, за да се усмихвам. Оставам, за да грея. Оставам, за да вярвам. Вали. Валиш отгоре ми. Валиш без посоки, но стреляш право в целта. Не зная как го правиш – не искам и да знам. Знанието е за философите, а аз не искам да бъда вечен философ. Знанието е за мъдрите – аз искам да съм неразумна. Валиш… и даже и гърмиш. Валиш и пръскаш емоции. Валиш и наводняваш целия ми свят, всяко малко ъгълче от него. И колкото повече валиш, толкова повече аз грея. И колкото повече гърмиш, толкова повече страхът в мен се изпарява. Гледам право напред – към неизбежната, неоправдана и неочаквана буря. Вали. Продължавай да валиш. Харесва ми така… харесва ми да сривам собствените си основи.

ЗАПОМНИ МИНУТАТА ТАКАВА

Вливам се като река във времето, слагам край на пясъчните дни. Полагам своето бясно начало на дезорганизирано време. Хващам ръката на моя любим развратник – Живота. Тръгвам с него. Нито бягам напред, нито вървя назад… а редом до него. Вливам се като река и понасям въртеливите минути на Живота по течението си. А какво течение само – без посока, объркано, въртящо се, желаещо. Хубаво е така. Харесва ми. Прилив на сили от старото време. Прилив на блян към сегашната минута. Ненаситна към днешните неща – не утрешните, не вчерашните, а днешните. Емоционална, когато не бива. Смръщена, когато е слънчево. Слон в стъкларски магазин. Фея сред грубиянски лица и ръце. Чувствам минутата. Обичам минутата. Пречупвам минутата. Окуражавам минутата. Подтиквам минутата. Предизвиквам минутата. Смея се без посоки в минутата. Заливам околността с разбърканата минута. Пропляната минута е изпускане на времето. А моята минута е истинска, вълшебна и непропиляна. Моята минута е единствена и неповторима. Моята минута е красива. Избирам да направя всяка минута такава. Избирам да запомня всяка минута такава. Избирам да поема по всички грешни посоки, за да стигна до единствената правилна цел – моята неповторима минута.