Нещо хубаво!

ДЕТРОНИРАНЕ НА ЧУВСТВОТО ЗА СОБСТВЕНА ЗНАЧИМОСТ

Исках да напиша нещо много хубаво и оптимистично, нещо истинско и духовито, с което да завърша тази година – отдавна мисля какво да бъде то, отдавна ми се въртят разни мисли из главата – но отново предметът на философстване щеше да бъде вътрешни диалози, отражение на мисли, размисли, случки, преживявания. Докато се чудех и маех какво ново „съвършенство” да изобретя и си ровичках в телефона по време на дългото пътуване към Изтока, попаднах на един много интересен откъс от книга на Карлос Кастанеда – все бях чувала за него, но никога не бях чела нищо от него. Е, оказа се, че това е една голяма грешка, която смятам в най-скоро време да поправя. Драги ми читатели, този човек със статията си (която е изложена по-долу) разби на пух и прах целия ми труд дотук – вътрешни диалози, опознаване и разгадаване на света, преследване на собствени цели, защото виждаш само тях – груба грешка, казва той, присъща само на Обикновения човек. А никой не иска да е само един Обикновен човек. Живей като воин и се научи да бъдеш такъв, чрез непрестанна борба. Загърби чувството за собствена значимост, за да може на повърхността да изплува светът – не в цялата си прелест, не в цялата си трагедия, а такъв какъвто е – необятен и неразгадаем. Само така той ще ти покаже всички онези твои качества, за които толкова дълго време си бил сляп. Това са някои от нещата, изложени в книгата на Карслос Кастанеда. Една алтернативна теория… и не дотам, която си заслужава да бъде прочетена, а пък аз заслужавам да бъда научена!
Да преодолеем бариерата на чувството и желанието да се вглеждаме само и единствено във вътрешния си свят и да гледаме Живота през тази призма. Да се научим да обичаме непознатото и да му се възхищаваме. Да сме смели като си признаваме, че ни е страх и да не съжаляваме за постъпките си. Да отворим себе си за различното без да съдим и осъждаме. Да харесваме света ей така, без причина, просто защото е прекрасен. Да спрем да се самосъжаляваме и да поемем отговорност за постъпките си – е, Дами и Госпада, май си имаме нова цел не само за новата година, а за целия ни живот, който ще изживеем по най-красивия и оптимален начин. От това по-оптимистично аз не виждам как мога да завърша тази година!!!!
Смятам обаче да спра да преразказвам и просто да ви оставя да четете от „извора”.


Обикновеният човек и човекът - воин – от Карлос Кастанеда

Силата се основава на вида знание, което човек притежава. Какъв смисъл има да знаем непотребни неща? Те няма да ни подготвят за неизбежната ни среща с непознатото. Нищо на този свят не е даром. Каквото и да имаме да научим, ние трябва да го научаваме по труден път.
Човек тръгва към знанието, както се тръгва на война — нащрек, със страх, с респект и с абсолютна увереност. Тръгне ли към знанието или на война по всякакъв друг начин, е грешка и направи ли я, човек може и изобщо да не доживее, за да се разкайва за това. Когато човек е изпълнил тези четири изисквания — да бъде нащрек, да изпитва страх, респект и абсолютна увереност — не може да направи грешки, за които да плаща. При такива условия той не може да се заплита в действията си като глупак. Ако такъв човек се провали или претърпи поражение, той ще е загубил само една битка и няма мъчително да съжалява за това.
Всеки път, когато човек се залавя да учи, той трябва да работи до предела на възможностите си, а границите на това, което ще научи, са определени от собствената му природа. Затова няма никакъв смисъл да се говори за знанието. Страхът от знанието е нещо естествено - всеки го е изпитвал и в това отношение нищо не може да се направи. Но колкото и да ни плаши знанието, още по-ужасно е да си представиш човек без знание.
Всяко нещо е един от милиони пътища. Затова воинът трябва винаги да помни, че пътят си е само път — ако изпита чувството, че не бива да го следва, той не трябва да остава на него в никакъв случай. Решението дали да следва даден път или да го изостави не бива да се влияе от страх или честолюбие. Воинът трябва да се вглежда във всеки път съвсем съзнателно и с изострено внимание. Съществува един въпрос, който воинът непременно трябва да си зададе: „Има ли този път сърце." Всички пътища са еднакви: те не водят до никъде. Но път без сърце никога не доставя радост. От друга страна, пътят със сърце е лек — човек не се насилва да го хареса и пътешествието по него доставя радост - докато човек го следва, той е едно с него.
Има един цял свят от щастие, където няма разлика между нещата, защото там няма кой да попита за разликата. Но това не е светът на хората. Някои хора имат суетата да вярват, че живеят в два свята, но това си е само тяхна суета. За нас има само един свят. Ние сме хора и трябва да се задоволим да следваме човешкия свят. Човек има четири естествени врагове: страхът, яснотата, силата и старостта. Страхът, яснотата и силата могат да бъдат победени, но не и старостта. Нейното въздействие може да се отложи, но никога не може да се победи.
Когато мислиш прекалено много за себе си, това ужасно изтощава. В такова положение човек е глух и сляп за всичко останало. Самото изтощение не му позволява да вижда чудесата навсякъде около себе си. Чувството за собствена значимост прави човека тежък, тромав и суетен. За да бъде воин, той трябва да бъде лек и гъвкав. Воинът знае, че е само човек. Едничкото, за което съжалява, е, че животът му е твърде кратък, за да може да досегне всички неща, които би искал. Но за него това не е мъка, а единствено съжаление.
Най-резултатният начин на живот е да живееш като воин. Един воин може да се тревожи и премисля, преди да вземе някое решение, но веднъж вземе ли го, той го следва по своя начин — без повече тревоги и размишления; тепърва го чакат милион други решения. Такъв е пътят на един воин. Когато нещата станат неясни, воинът се замисля за смъртта. Мисълта за смъртта е единственото, което укрепва духа ни. Златно правило за воина е да взима решенията си толкова внимателно, че нищо, което може да се случи в резултат от тях, да не може да го изненада, а още по-малко да изтощи силата му.
Воинът живее, като действа, а не като размишлява за действията си или пък какво ще си мисли, когато приключи действието. Воинът избира път със сърце, който и да било път със сърце, и го следва; тогава той е радостен и се смее. Той знае, понеже вижда, че животът му ще изтече твърде скоро. Той вижда, че никое нещо не е по-важно от което и да било друго. В живота на воина няма празнота. Всичко е препълнено докрай. Всичко е препълнено докрай и всичко е еднакво. Обикновеният човек прекалено се грижи да харесва хората и самият той да се харесва на хората. Един воин просто харесва и толкова. Той харесва каквото или когото си иска, просто ей-така.
Обикновеният човек е или победител, или победен и в зависимост от това той се превръща в преследвач или жертва. Докато не започне да вижда, преобладават тези две положения. Виждането обаче разсейва илюзията за победа, поражение или страдание. Воинът знае, че чака и какво чака - а докато чака, той не иска нищо, затова и най-малкото нещо, което получи, е повече от това, което той може да вземе.
Волята не е мисъл, нито обект, нито желание. Воля е това, което може да накара човек да успее, когато мислите му казват, че е претърпял поражение. Тя действа въпреки самосъжалението. Волята е която прави воина неуязвим. Средствата от обикновения живот повече не са буфер за него - той трябва да възприеме нов начин на живот, ако иска да оцелее. Всяко късче знание, което става сила, съдържа в ядрото си смъртта като основна сила. Докосването на смъртта е окончателно, затова всяко нещо, докоснато от смъртта, наистина се превръща в сила. Ние сме хора и нашата участ е да учим и да бъдем запокитвани в невъобразимо нови светове. Воинът, който вижда енергията, знае, че нямат край новите светове за погледа ни.
Ние неспирно разговаряме вътре в себе си за нашия свят. Всъщност ние поддържаме своя свят с вътрешния си диалог. И в моментите, когато спрем да си говорим за себе си и за нашия свят, светът винаги си е такъв, какъвто трябва да бъде. Ние го подновяваме, разпалваме и поддържаме с вътрешния си диалог. Не само това, но и когато говорим със себе си, ние избираме и своя път. Така ние правим един и същи избор отново и отново, чак до деня на смъртта ни, защото повтаряме един и същи вътрешен диалог отново и отново, до деня на смъртта ни. Воинът съзнава това и се стреми да спре вътрешния си диалог. Светът е всичко, което е затворено тук: живот, смърт, хора и всичко останало, което ни заобикаля. Светът е непознаваем. Ние никога няма да го разберем, никога няма да разбулим тайните му. Затова трябва да приемаме света такъв, какъвто е: една пълна загадка.
Хората едва ли изобщо разбират, че можем да отрежем всяко нещо от живота си, по всяко време, само в един миг. Докато човек има самочувствието, че е най-важното нещо на света, той не може истински да оцени света около себе си. Той е като кон с капаци — вижда единствено себе си и нищо друго. Когато човек се тревожи, той се вкопчва във всичко от отчаяние, а веднъж вкопчи ли се в нещо, сигурно е, че ще изтощи себе си, ще изтощи този или това, в което се е вкопчил. За обикновения човек светът е непонятен, защото или не се интересува от него или е скаран с него. За воина светът е непонятен, защото е изумителен, страховит, тайнствен, неразгадаем. Един воин трябва да се научи да осъзнава всяко свое действие, защото ще бъде тук, на този свят, за съвсем кратко време, всъщност прекалено кратко, за да стане свидетел на всичките му чудеса.
Човекът, всеки човек, заслужава всяко нещо, което е отредено на хората — радост, мъка, тъга и борба. И естеството на действията му не е от значение, стига той да действа като воин. Ако духът му се е изкривил, той трябва просто да го оправи — да го пречисти, да го направи съвършен — защото в целия ни живот няма по-достойна задача. Не оправиш ли духа си, то е все едно да търсиш смъртта, а това означава да търсиш нищото, понеже смъртта и без друго ще ни настигне. Да търсиш съвършенство на воинския дух е единствената достойна задача за нашия мимолетен живот, за човешката ни природа. Най-трудното нещо на света е да възприемеш нагласата на воин. Няма полза да тъжиш, да хленчиш и да оправдаваш тези чувства, като си мислиш, че вечно някой ти причинява нещо. Никой нищо не прави никому, още по-малко пък на един воин.
Няма значение как е бил възпитан човек. Начинът, по който прави всяко нещо, се определя от личната сила. Човек е само сумата от личната си сила и тази сума определя как ще живее и как ще умре. Личната сила е чувство. Нещо като чувството, че си роден с късмет. Или може да се нарече нагласа. Личната сила е нещо, което човек придобива с цял един живот на борба. Самоувереността на воина не е самоувереността на обикновения човек. Обикновеният човек търси потвърждение в очите на страничния наблюдател и нарича това самоувереност. Воинът търси безупречност в собствените си очи и нарича това смирение. Обикновеният човек се вкопчва в ближните си, докато воинът се вкопчва единствено в безкрайността.
Ако воинът иска да успее в каквото и да било, успехът трябва да се постигне спокойно, с много усилия, но без стрес или вманиачаване. Вътрешният диалог придържа хората към всекидневния свят. Светът е такъв или инакъв само защото ние непрекъснато си казваме, че е такъв или инакъв. Когато воинът се научи да спира вътрешния си диалог, всичко става възможно; и най-невъобразимите неща стават постижими. Воинът приема съдбата си, каквато и да е тя, и я приема с пълно смирение. Той приема смирено себе си такъв, какъвто е, не като повод за самосъжаление, а като живо предизвикателство. Когато спре вътрешният диалог, светът се разпада и на повърхността излизат някои наши изключителни страни, които дотогава сякаш са били строго охранявани от думите.
Смирението на един воин не е смирението на просяка. Воинът пред никого не свежда глава, но и не допуска никой да свежда глава пред него. Просякът, от друга страна, непрекъснато пада на колене и ближе подметките на всеки, който му се струва по-горен от него; но в същото време той иска от по-нискостоящия от него да ближе неговите подметки. Един воин побеждава не като си блъска главата в стената, а като я преодолява. Воините прескачат стените, а не ги разрушават.
Един воин трябва да възпита в себе си чувството, че разполага с всичко необходимо за това удивително пътешествие, което е неговият живот. За воина единственото важно нещо е, че е жив. Животът сам по себе си е достатъчен, самообясняващ се и завършен. Така че изобщо не е самонадеяно да се каже, че да си жив е най-върховното преживяване. Обикновеният човек смята, че да се отдава на съмнения и терзания е белег на чувствителност, на духовност. А същинската истина е, че обикновеният човек няма нищо общо с чувствителността. Да бъдеш воин не е просто въпрос на желание. То е по-скоро непрестанна борба, която продължава до сетния миг от живота ни. Никой не се е родил воин, точно както никой не се е родил обикновен човек. Ние изграждаме от себе си едното или другото.
Само като воин може човек да издържи по пътя на знанието. Воинът не може да се оплаква и за нищо не съжалява. Неговият живот е едно непрекъснато предизвикателство, а предизвикателствата не могат да бъдат добри или лоши. Предизвикателствата са си просто предизвикателства. Основната разлика между обикновения човек и воина е в това, че воинът приема всичко като предизвикателство, докато обикновеният човек приема всяко нещо като благослов или проклятие. Тайната на воина е, че вярва, без да вярва. Но очевидно един воин не може просто да заяви, че вярва и толкова. Това би било твърде лесно. Пък и ако само вярва, без никакво усилие, това би го освободило от задължението да изследва ситуацията. Когато на воина му се наложи да вярва, той го прави по свой избор. Воинът не просто вярва, той трябва да вярва.
Невъзможно да се отървеш завинаги от самосъжалението; то си има определено място и роля в живота, има свой отличителен облик. Така че самосъжалението се задейства при всеки сгоден случай. То има своя история. Затова промениш ли облика на самосъжалението, това значи да го махнеш от видното му място. Човек променя облика на нещо, като промени съставните му елементи. Той прибягва до самосъжалението, защото поради чувството си за собствена значимост смята, че заслужава по-добро положение или отношение или защото не желае да поеме отговорност за действията, които са го довели до състояние, пораждащо самосъжаление. Да промениш облика на самосъжалението означава да прехвърлиш на второстепенно място елемент, който дотогава е бил важен. Самосъжалението все така си остава съществена черта, но сега вече е изтласкано на заден план — така, както са били някога на заден план и без изобщо да се използват представата за надвисналата смърт, смирението на воина, отговорността за собствените действия до момента, в който човек е станал воин.
Когато човек няма какво повече да губи, той става смел. Ние сме плахи само когато имаме нещо, за което все още можем да се вкопчим. Всеки човек разполага с достатъчно лична сила за нещо. Разковничето на воина е да отдели личната си сила от своите слабости, за да постигне целта си на воин. Един воин никога не попада в обсада. Да бъдеш в обсада означава да имаш лични притежания, които могат да бъдат блокирани. Воинът няма нищичко на света освен своята безупречност, а тя не може да бъде застрашена от нищо. Воинът има наум само една мисъл — свободата. Една от най-великите сили в живота на воините е страхът, защото той ги подтиква да учат. Воините имат една по-далечна цел, предопределяща действията им, която няма нищо общо с личната облага. Обикновеният човек прави нещо само ако има изгледи за облага. Воините не действат заради ползата, а заради духа.
Няма цялостност без тъга и копнеж, защото без тях няма нито трезвост, нито доброта. Мъдрост без доброта и знание без трезвост са безполезни. За да следва пътя на знанието, човек трябва да е с много богато въображение. По пътя на знанието нищо не е така ясно, както бихме искали да бъде. Непознатото е нещо, което е скрито от човека, забулено може би от ужасяващ контекст, но въпреки това е достижимо за човека. Непознатото в даден момент става познато. Непознаваемото, от друга страна, е неописуемо, невъобразимо, непонятно. То е нещо, което никога няма да опознаем, и все пак го има — изумително и същевременно ужасяващо в своята необятност. Непознатото присъства постоянно, но е извън възможностите на нормалното ни съзнание. Непознатото е безполезната част от обикновения човек. А е безполезна, защото обикновеният човек не разполага с достатъчно свободна енергия, за да се добере до нея.
Това, което отваря пред човек пътя на воина, е детронирането на чувството за собствена значимост. И всяко нещо, което воинът прави, е насочено към постигането на тази цел. Едно от най-драматичните неща в човешката същност е пагубната връзка между глупостта и себеотразяването. Именно глупостта принуждава обикновения човек да отхвърля всичко, което не отговаря на собствените му себеотразяващи го очаквания. Например като обикновени хора ние сме слепи за такова изключително късче познание, което е на разположение на човека: съществуването на събирателната точка и факта, че тя може да се мести.
Затруднението на човека е, че той интуитивно долавя своите скрити възможности, но не се осмелява да ги използва. Затова воините казват, че окаяното положение на човека се дължи на борбата между собствената му глупост и невежеството му. Човек сега, повече отвсякога, има нужда да бъде научен на нови идеи, които се отнасят преди всичко до вътрешния му свят — а не социални идеи, идеите на човека, изправен пред непознатото, изправен пред личната си смърт.

Откъс от книгата: «Колелото на времето» от Карлос Кастанеда

По средата кой стои?

Затворих себе си в цикъл. Затворих мисълта в цикъл. Затворих собствената си амбиция. От бързане да й направя път… да мине напред и да бъде чута.
Цикъл… ставам, съществувам, лягам, спя и дори не сънувам… безмилостен цикъл. Да се превърнеш във всичко онова, което някога си мразил. Истински злосторен цикъл – съществуването… реенето из света без да бъдеш насрещен за никого, без да бъдеш насрещен за себе си, без да имаш вятъра насреща си.
Опитах да изляза… опитах пак да бъда онази… насрещната… няма я. Опитах да намеря приятели… няма ги. Опитах да намеря вдъхновение… няма го. Опитах и любов да търся… няма я. Опитах да се скрия в самотата… намерих я…. успях. Единственият ми успех напоследък. Единственият успех през цялото това съществуване. Така ли трябва да е? Така ли е трябвало да бъде? Така ли? Та аз го предвиждах… защо се учудвам? Виждах го как наближава и предусещах вкуса му – самотното място по средата на самотата. Самотното място по средата на истината, която безцеремонно се опитвах да не забележа, докато усилено симулирах насрещен вятър, боричкащ се в началото на Него – Живия живот! Виждах го, предусещах го, чувствах го… заобикалях го… и ето ме сега тук в целия ми самотен и безмилостен блясък. Скрита по средата! Какъв е този маршрут за Бога? Какъв е този път? Празен, лишен от насрещност и вятър, лишен от обитатели и сънища. Лишен от … мен, лишен от мен в миналото, лишен от мен – това, което се предполагаше че съм, това което се предполагаше, че трябва да остана. По средата – тук дори няма на кого да покажа събраното по пътя. А бързах толкова много… защо? Всичко е в минало време, настоящето е изпълнено с празнота… празна самота... не онази самота – желаната и пълна с енергия. Не, не дами и господа – това е празна, остра и отровна самота. Нежелана самота! Кулминацията на филма се превърна в провал. Драги зрители, можете да върнете билетите – представлението не струва! Напразно го очаквахте толкова дълго! Излизате безжалостно от залата по средата на представлението, но аз не ви се сърдя. И как бих могла. Самият автор е отвратен от собственото си творение! Не струва! Не струва нищо! Не показа нищо и на нищо не ви научи! Драги зрители, съжалявам за изгубеното време… съжалявам и себе си дори … не е ли това дъното на дъното! Да съжаляваш себе си. А друго исках. За друго мислех! Исках да оставя по мъничко от себе си във всеки един от вас. Да бъда момичето от песните за Слънцето.
.
.
.
Залата остава празна.
Авторът стои самотно по средата… навел глава… мълчи! Мълчи!
Завесите се спускат аварийно.
Няма кой да ръкопляска.
Няма дори и кой да протестира.
Няма кой да гледа.
Авторът все пак за последно се ослушва… надежда… да чуе нещо… нищо, че е по средата.
Авторът не чува нищо.
.
.
.
Цикъл. Недовършен и зловещ. Самотен и убийствено жесток. Болезнен, нетърпим… до болка пронизващ.
Скрих се по средата. А дали не исках всъщност не да се скрия, а да се покажа?
Скрих се по средата… насред самотата… хубаво разгледайте спомените, разхвърляни около мен. Там ще видите разбитите мечти. Там ще видите наивните очи. Там ще видите някогашния непокорен вятър. Хубаво ме погледнете сега – лесно ще ме откриете – по средата на нищото, гледаща безпомощно в своите предишни мечти - истински хаос от емоции, разхвърляни по всички краища на душевните състояния.
Вече няма хаос – навсякъде около мен има само подредба… подредба от самота… подредена самота… аз стоя сред нея – безпомощна и питаща … недоумяваща как и защо стигнах до тази среда…

http://www.youtube.com/watch?v=Nr8x78rwkCo&feature=BFa&list=PLC66458DD89F9CB41&lf=BFp

ЕДНА ПРЕДИЗВИКАНА СЛУЧАЙНОСТ

Предизвиквам с мислите си. Предизвиквам с желанието си. Предизвиквам с мечтите си. Предизвиквам с морето от емоции, което нося непрестанно. Предизвиквам.
Научила съм се да предизвиквам. Научила съм се, че не бива да се колебая, когато мечтая. Колебанието е моят най-голям враг. Научила съм се да искам още и още. Мога да предизвиквам, но мога ли да улавям?
Да предизвикваш съвсем не е достатъчно – нужно е и ловко улавяне на предизвикания шанс. Толкова си мислил, толкова си концентрирал енергията си в шанса – гледал си го без страх и си го искал… в мечтите си – и ето го, сега той стои пред теб - изправен в целия си блясък, без колебание и съмнение, това е той – шансът, който толкова пъти си предизвиквал в мечтите си. Чак се почудваш дали отново не си изпаднал в състояние на бягане из облаците, дали не летиш някъде из собственото си съзнание на желания и емоции. Не, той е реален, материален, с дъх на истина. Сега какво? Като мечтаеше толкова много, да беше помислила и за втория епизод – как ще се разиграе, какво ще направиш, как ще го догониш него – попадналия в твоята реалност мечтан шанс.
Чудна работа – съсредоточаваш се за нещо, мислиш го в 99 % от времето и само в единия % от останалото време, когато си зает с други мисли, той се изправя пред теб истински и доловим. В този един единствен процент, от време, неподлежащ на проектиране, шансът се шмугва в твоето реално пространство и чака да бъде уловен. Игра от класа – непрестанна игра на котка и мишка. Имаш чувството, че шансът ти се смее с цяло гърло – „Ето, предизвика ме, - тук пред теб съм, сега какво? Ще съумееш ли да ме уловиш с едно ловко движение?” Отново неподготвена… отново незнаеща отговора, отново мълчаща и гледаща с почуда… Какво ми остава сега?
Да се науча да улавям възможността, да преборвам себе си в този един единствен миг реалност и да уловя момента, да уловя времето и да заставя шанса да ме слуша. Той, с дъха на истина. Един единствен миг реалност, в един единствен миг съмненията стават необорима история от истинност. Шансът – улови го, бе човек! Не се задъхвай! Не се спирай! Не протестирай срещу собствените си мечтателни твърдения! Не лъжи пред себе си, че никога не си очаквал нещо истинско да ти се случи! Не бъди кретен! Не бъди страхливец! Тръгни напред, затичай се към него, владей реалността, покажи на шанса, че не напразно е дошъл при теб! Бъди герой в неговите очи, бъди герой в собствените си очи! Бъди онзи герой, който искаш хората да виждат в теб! Бъди разпилян и неподправен вятър!
И щастие, и яд ме е обзело. Щастие, че мога, зная как да получавам, чрез мечти, емоции, летене из слънчевото време на съзнанието, простора на мисълта. Да контролирам 99 % от моментите с мисъл и да съумея да пусна онзи един единствен процент на свобода, за да материализира в себе си целия труд на концентрация и вглъбяване! Яд – яд, че не се научих как да го хвана, да се гмурна в него и с реалност да спечеля инцидентната наслада на шанса. Яд, че изпуснах нишката в най-неподходящия момент! Много ме е яд!
Урок номер 1 – как да предизвикваме шанса! Вече съм лицензиран учител. Записвайте се веднага, че свободните места са дефицит! Много съм добра!
Урок номер 2 – как да се възползваме от шанса! Ще потренирам, пък ще ви науча, защото някой ден ще се науча да улавям поредната предизвикана случайност.

СКОК НАД СКОКА

Да надскоча собствения си скок – възможно ли е?
Не, няма да питам дали е възможно… няма нещо, което да не е по силите на силния човек. Няма нещо, което може да му затвори пътя към скока. Не искам просто да скоча, не искам просто да направя голям скок, не искам просто да е дълъг и рекорден… искам да надскоча собствения си скок. Искам да надскоча себе си, мечтите си, разума и сърцето – да ги обхвана от нещо по-голямо, да ги обхвана с нещо много по-огромно, което да мога да понеса с лекота въпреки тежестта му.
Скок над скока… високо в небето, ниско в недрата на земята, всеобхватно за целия свят, концентрирано само в една точка – скок над скока. Да пребориш сам себе си, да надвиеш сам себе си, да видиш собственото си отражение отстрани, да се изтеглиш от себе си, за да се загледаш дълбоко в себе си. Да се видиш през очите на Мъжа, да се видиш през очите на твоя най-добър приятел, да се видиш през очите на света около теб. Да помъкнеш този товар на раменете си и да го носиш с достойнство – с високо вдигната глава – без болка, без тежест и съмнения. Да минеш през всички тези очи и да видиш неща, които не си искал, да видиш картини, разкриващи нови пейзажи. Да минеш и да видиш. Да видиш, за да разбереш. Да разбереш, за да се усъвършенстваш. Да се усъвършенстваш, за да тръгнеш напред без съмнения. Да тръгнеш напред без съмнения, за да не те е страх от пропастта. Да не те е страх от пропастта, за да можеш да скочиш. Да можеш да скочиш, за да надскочиш себе си … скок над скока… колко усилия се иска, за да го постигнеш? Колко сила и концентрация? Колко издигане и вглъбяване? Скок над скока – да се простреш извън собствения си простор, да прогледнеш за мястото, където се намират собствените ти чувства в света, за да можеш после да го проектираш от там. Да прогледнеш за мислите на другите и да ги погледнеш през техните очи. Да изкорубиш всичко субективно и да влееш в света енергията си, за да предизвикаш случайността. Да мислиш заедно с мислите на всички, да виждаш разликата, да виждаш приликата. Да проиграеш всички сценарии на Живота и да го изпревариш, чрез своята височина на скока. Да надмогнеш собственото си страдание, за да видиш и усетиш чуждата болка – да я почувстваш в себе си като своя. Да изтриеш спомените си и да създадеш нови. Да се зарадваш с всеки атом от тялото си за нечие чуждо щастие, въпреки че ти си цял навита пружина тревога. Да се отдадеш на болката, за да я превърнеш в щастие. Да съумееш да се усмихнеш приятелски на себе си, когато разбереш че бъркаш посоката, но просто там искаш да отидеш. Да изтеглиш себе си отвъд и да видиш, да виждаш, да разбираш, да мислиш, да можеш, да знаеш… Скок над скока – как се получава?
Как се скача така? Как да скоча над скока, който съм предприела? Как да го изпреваря?
Провокирай ме, за да разбера. Провокирай ме, за да се концентрирам в себе си и да се изплъзна от собствената си кутия, пълна с ненужни чувства. Провокирай нежеланото! Провокирай! Просто провокирай! Провокирай сам себе си – всеки ден, всяка минута, всяка секунда. Спреш ли да се провокираш, то значи да спреш да живееш. Провокирай се! Остави се да бъдеш провокиран! Остави провокацията да те завладее, за да стигнеш до него - скока над скока! А може би греша? Ще се самопровокирам и ще скоча, за да разбера…

СКРИТА КЪЩА

СКРИТА КЪЩА

Искам да си имам къща – голяма и просторна, скрита зад милион цветя – хризантеми, маргарити и лалета. Входът ще е малък и незабележим ... мъничък и тесен – да не влизат много хора наведнъж... .
Къща... много искам да си имам къща. Накрая на полето. Накрая на света. Накрая на простора. Там – на ръба на мечтите, на ръба на реалността, на ръба на разбъркания свят. Къща – камък. Къща – слама. Къща – вятър. Къща – радост. Къща – тревога. Къща - пазач. Къща – толкова просторна, че да не можеш да я обиколиш наведнъж и толкова малка, че когато влезеш наведнъж да видиш всичките й принадлежности. Къща – покрита от цвета... скрита с цветя. Къща – скрита от очите на всички и открита за света. Този свят, в който има много, много силен вятър, който да може да раздуха цветята и да открие къщата.
Къде да намеря такава къща? На високото или на ниското? В яростта си или в радостта си? В приятелството или любовта? В моето сутрешно рошаво слънце или в голямата зейнала дупка на моята тревожна тъга? На местата, където съм била или на местата, на които ще бъда? Къде си Къща? Близо ли си или далеч?
Тя е навсякъде и е никъде. Тя е тук за момент и за постоянно. Тя е голяма и малка. Но винаги скрита... винаги зад милион цветя и трудно достъпна... мъчно се открива. Къща зад цветята... която никой не вижда. Това е моята къща. Тя е в мен и извън мен. В нея се скривам, за да вия от болка. В нея се шмугвам, за да викам от радост... там зад цветята... в моята Къща. Когато съм в нея ставам прозрачна... там зад цветята. Когато съм в нея ставам и лоша... там зад цветята. Когато съм в нея ми е позволено да бъда статична... там зад цветята. Когато съм в нея ми е позволено да бъда до лудост подвижно неспирна... там зад цветята. Когато съм в нея съм напълно сама... никого не виждам и никого не чувам... само цветята се реят пред погледа ми и чувам как шумят. Там няма нищо и има всичко! В моята Къща. В моя Дом. Там няма ранени, но има постоянна стрелба. И само цветята знаят… и само цветята чуват – те са живият плет на Къщата. Те са нейните каменни и нерушими стени. Те са нейното прикритие пред света. Нейният вечно зелен изолатор. Къщата кънти от стрелба, но цветята остават на пост – нейният верен войник! Крия себе си в моята Къща. Показвам себе си в моята Къща. Тя е винаги там да ме пази. Тя е винаги там да ме дърпа навътре, към себе си, когато ми се иска да изляза навън. Тя е винаги там… зад цветята. Тя е моята най-видима истина. Тя е моята най-невиждана реалност. Скрита в цветята, скрита от себе си и в себе си, скрита за света и от света.
Къща без двор! Къща без завеси! Къща без врати! Къща без мебели! Къща без обитатели! Скрита къща!
Къща с история! Къща със загадки! Къща, изградена от мечти и реалност! Къща, до която само силният вятър може да стигне… но дори и той не е толкова вечен и постоянен! Къща зад цветята! Къща със стопанин!
Имам си Къща. Истинска Къща. Адресът е "Хризантеми, маргарити и лалета".

НЕ ЯДОСВАЙ ТРЕВОПАСНОТО!

Бясна съм. Бясна съм на целия свят – бяс, яд, пак бяс и пак яд!
Издута съм като балон от бяс – мятам се напред - назад от яд, от бяс. Мога да изтръгна коренчетата на всичко, което застане пред мен... това ще му се случи на светa – ще бъде изкоренен от моя бяс и яд! Да не е заставал в неправилното време на неправилното място пред съвсем неправилния човек, пардон – пред една разбесняла се коза! Бясната коза може всичко да направи – застава с рогата напред, засилва се и съперникът или набелязаният предмет е сломен на секундата. А може и друго – застава тихо в ъгълчето, стои и не мърда (толкова много е бясна), гледа с привидно спокоен поглед на блага крава и само очите й присвяткват яростно – мисли и замисля кога и как да издебне света наоколо и да го накара да съжалява, че така я е разгневил.
Бясна съм – голям яд ме тресе от глава до пети и обратно. Причини – колкото искаш, безброй много, но пък от друга страна те не са никак важни - не могат никак да ме трогнат. Тогава какво? Тогава как се надига този яд отвътре? Как и защо с всяка изминала секунда става все по-голям и по-голям, издува се, издува се и ме кара да крача нагоре-надолу по камъните на моето садистично въображение, представяйки си как изтръгвам и най-малкото коренче от света на моята Причина за този яд (насочвам се към една – не знам защо, обяснение нямам – може би трябва да попитаме глухото ми и безразсъдно подсъзнателно пространство, отразяващо страшния бяс точно в този момент). Отговорът очевидно не го притежавам, щом съм толкова бясна и яростно настроена към някакво си извадено хартиено копие на списание - изкуствено създаден манекен с твърде ужасно и инатливо натрапваща се изкуствена усмивка! Думи нямам! Думи нямам да изразя яда си! Само мога да го покажа – засилвам се с рогата напред и така ще го надупча...!!! Отказвам се да стоя в ъгъла и само да гледам свирепо – тоя пък много наежен излезе, дори не се трогна от лошия ми поглед! Добре, да видиш ти тогава какви рога си имам само – остри и бодливи, силно ги засилвам преди да намушкам източника на гнева! Но има още – бясната коза може и да се катери – бързо бяга без да спира, а краката й са здрави, издържливи. Чу ли копие хартиено? Ако искаш някога да се надбягваме, никога не можеш да ме стигнеш! Бягам бързо, а и се катеря ловко!
Бясна съм да знаеш! И това не е добре! Нахаллно хартиено, изкуствено копие на списание!!!!!!!!!!!!! Не е добре за теб! Бясната коза е нещо страшно инатливо и неприятно! Може много да пострадаш! Внимавай! Бясна съм да знаеш... много бясна – неприятности създавам много, когато съм тъй бясна!
Проблеми много ще си имаш, ако продължаваш така упорито да ядосваш Тревопасното!

ЕДНА ОТВОРЕНА КНИГА

Една отворена книга стои на масата и чака ... чака да бъде прочетена, истински прочетена, чака да бъде разбрана, изстински разбрана, чака да бъде харесана, истински харесана, за да бъде запомнена ... запомнена за цял живот.
Една книга стои на масата, за да ти покаже света си. Една книга с отворени корици чака да бъде прочетена със сърце, а не с очи.
Това е една от онези книги, които могат да променят целия ти живот, да го накарат да поеме в съвършено различна посока, ако бъде разбрана, ако отвориш себе си за съсдържанието й, ако й се довериш напълно – без предразсъдъци и условия. Просто се потопи в света й – ей, така за да видиш какво има там. Но внимавай! Не с всеки става. И не при всяко четене се получава. Магията се вплита в теб само при онова вълшебно и отдадено четене. Затова внимателно чети, човече! Чети през редовете, не пропускай думи! Чети зад редовете, не пропускай смисъла! Чети над редовете, не пропускай да откриеш посланието! Чети! Не спирай! Чети! Прочети я на един дъх и пак няма да си сигурен дали си успял да разбереш всичко! Прочети я пак! Ще откриеш нещо ново. Чети! Мисли! Мисли и чувствай! После пак чети!
Много книги си прочел, знам те. Но тази е друга. Тази е различна. Тази има свой собствен свят и нрав. Тази не иска и иска да бъде разгадана. Тази те вика и те гони. Тази те мрази и обича. Ако се поддадеш напълно на емоциите на тази книга, едва ли ще стигнеш до края й. Не, няма да успееш, ако и за миг си позволиш да си подвластен на настроенията на книгата! Чети я с воля! Чети я с характер! Чети я със собствено разбиране и вдъхновение и ако се наложи дори й се ядосай. Чети я с потайност, чети я с емоцията на силен човек и тя ще ти се отплати така, както не си и предполагал. Ще разбереш неща, които не си и помислял, че можеш да научиш от ... просто една книга. Тогава ще разбереш, че това не е просто една книга. Това е твоята книга! Това е една от онези книги на живота, които остават да живеят в теб завинаги и в решаващи моменти винаги си спомняш случки, описани от тях и в тях. Това е една книга. Това е една отоворена книга, която чака да я прочетеш. Но внимавай как четеш!
Това е една отворена книга, която ще ти даде всичко или нищо. От теб зависи кое от двете ще получиш.
Това е една отворена книга, но това съсвсем не означава, че е отворена за всеки! Това е една отворена книга, която те предизвиква да я разбереш! Това е една отворена книга... истинската книга само за теб!

МАХНИ СЕ ОТ ВРАТАТА!

Махни се от вратата! Отдръпни се! Не ми пречи! Махни се – искам да изляза навън! Да тръшна вратата и повече да не се покажеш никога... никъде! Да останеш в най-тъмното ъгълче на стаята, където никога никой няма да те забелязва... най-вече аз!
Кой си ти – мое Минало, мое Настояще, мое Бъдеще? С кое от всички времена да те короновам? Стоиш на вратата и не мърдаш.... а аз се чудя кое от всички си ти! Че си нещо – нещо си, че беше важно – важно беше, че ме промени завинаги – промени ме... за добро или за лошо... но ме промени! Дойде, отвори вратата, тръшна прозорците и заклещи свежия въздух навън... дойде, тръшна вратата и най-нахално се настани на централния фотьойл... а аз те гледах с почуда! Въртях се и се мятах, противих се и трошах стъкла, виках и истерично те замерях с ирония! Тръшках... колко много тръшках и чупих... но колкото повече тръшках, толкова по-грациозна ставах. И колкото по-грациозна ставах, толкова повече те гонех... а после те преследвах, и после пак те замерях със сарказъм! А ти стоеше нагло и неспирно си играеше с нощната лампа – играеше си с тока – ту го изключваше, ту включваше... после пак го изключваше. Аз тръшках саксии, чаши, чинии, не спирах. А ти само стоеше и се вглеждаше в мен, през мен, зад мен, върху мен, под мен... и накрая взимаше решение дали да бъде ден или нощ. Усмихваше се весело и се заиграваше с тока!
Дойде в Миналото, остана в Настоящето и ми проваляш Бъдещето! Скапаняк! Стоиш на вратата и не мърдаш оттам! А аз, за да изляза навън се промъквам като крадец през прозорците на собствената си стая, в собственото си време, когато се предполага, че вече тярбва да си само Минало. Отварям ги тихо и по чорапи се шмугвам навън. Никога през вратата! Никога през вратата, която искам да оставя зад гърба си, да я тръшна, да я заключа и повече никога да не я отключа!
Махни се от вратата, бе Кретен! Я гледай колко хора чакат там отвън! Чакат мен! Пусни ме да мина! Мое незабравимо Минало, нахално Настояще и нежелано Бъдеще! Исках те в Миналото, гоня те от Настоящето, а до Бъдещето не си и мисли да припарваш! Дотогава да си се махнал от вратата! Нахалник! Нахален си беше, нахален си и остана! Влезе в стаята, позабавлява се с тока, изгори ми всички крушки... и резервните даже изгори и когато вече нямаше с какво да си играеш тръгна към вратата. Помислих, че ще излезеш оттам и повече никога няма да те видя! Къде ти – ти нали си играч от класа, реши да изиграеш като за последно най-силния си коз – да останеш на вратата и да не ме пускаш да изляза! Бива си я твоята игра! Промени ме твоята игра - научих се да стрелям право в целта... толкова много те замерях с моя яд! Играч – ха! Играч си голям, признавам, ама аз пък схващам много бързо! Ученикът не рядко надминава учителя! Не те надминах в Миналото – още се учех тогава, все още се опитвам да те прогоня от Настоящето – едва сега се осъзнавам, но до Бъдещето – нямаш шанс... това ниво ще го мина само аз! Не вярваш ли, ще видиш! Не ме е срам и за помощ да викам, ако трябва! Ако се наложи и косата дълга ще си пусна... като на Рапунцел... ще я пусна през прозореца и най-сърцатият и смелият от всички ще се покачи по нея, за да ме спаси. Ще влезе в стаята, ще те види, ще ти се ядоса и ще те ступа, както заслужаваш! Моите крошета може само да те щипят с иронията си, ама от Смелия катерач няма да се отървеш – неговите крошета ще са тежки и големи, и дано... о, дано да са болезнени! Видя ли, имам план! Никога не оставам без план! От малка си знам, че винаги трябва да имам по няколко плана... за всеки случай. А ти си доста неприятен случай! Ти си случаят, който ме натъжаваше, вбесяваше, радваше, стреляше, извисяваше, пропадаше в Миналото. Ти си случаят, който мнооого ме дразни в Настоящето, че все през прозорците трябва да се промъквам. Ти си случаят, който ще бъде ступан и избутан от Бъдещето. А Бъдещето е след седмица, след няколко дни, утре, след минута... още сега! Забавляваш ли се още? Весело ли ти е? Не вярваш?!? Почакай - ще повярваш! Защото повече козове нямаш! Сега е моят ред да бъда Господар на светлината и да си играя с тока! Играч! Играч без воля! Играй на воля! Но не на моята врата! И не на тази цена! Не и в моето Бъдеще! Косата ми е вече дълга, пускам я до долу, до земята... катерачът идва да те ступа! Може да си Играч, ама си страхлив! И на напрежението никак няма да издържиш! Аз може още да се уча, но волята ми е много по-силна...и мога да съм хитра... и лукава... и затова ще гледам с наслада как те бият без пощада!
Махни се от вратата, бе Кретен!
Махни се, че иначе ще бъдеш победен!

ИСТОРИЯ ОТ СЕВЕР

Имало едно време... имало едно време на Север... силен вятър. Вятър – пронизващ мисълта, вятър – разнасящ огъня, вятър – разбулващ морето, вятър – творящ вълни... вълни големи и бурни, вятър – предизвикващ буря, вятър - творител на сила, вятър – учител, вятър – мъдрец. Този вятър носеше в себе си отговори, древни тайни. Този вятър създаваше характери. Този вятър опустошяваше слабите и извисяваше нависоко силните. На Север... там вилнееше този Вятър... там беше избрал да твори, да бушува и да учи всички как да се борят. На Север... там при Вятъра.
Аз обичах този Вятър. Аз бягах с него и му позволявах да ме понесе със силата си, аз се отпусках в него като малко дете, а той ме понасяше нависоко и заедно разглеждахме света. Аз израстнах с този Вятър.... там на Север.
Но изправих ли се някога срещу него? Успях ли да разбера неговия пръв урок? Разбрах ли от него как да се боря, как да побеждавам собствените си страхове? Научих ли се владея себе си, душата си? Научих ли се на хармония – да я създавам и творя? Устроих се във Вятъра и намерих закрилата му, а той ме предпазваше, пазеше ме, носеше ме със себе си и ми показваше света отвисоко – малък и спретнат, тих и спокоен... и нито веднъж не ме изпусна... аз бях високо, сгушена в силните прегръдки на Вятъра, а светът долу беше твърде спокоен и обикновен... поне така изглеждаше той отвисоко. И аз се смеех, и аз се забавлявах. Забавлявах себе си и всички останали. Забавлявах се с Вятъра... гледах го и му се възхищавах – исках някой ден и аз да се превърна в силен воин, също като него. Исках силата му, исках да я намеря в себе си и да бъда непобедима, непреклонна пред света отдолу. Вярвах в себе си и вярвах, че съм го постигнала. Вярвах в силата си, вярвах, че нищо не може да ме пречупи. Имах цели и ги гонех. Имах мечти и сънувах с отворени очи. Имах приятели и бях готова да дам всичко, че и повече за тях. Бях готова да ги пазя от всичко, така като вятърът пазеше мен някога. Бях готова да им разкрия всички мои малки тайни, пазени от времето, прекарани с вятъра... и го направих – та те бяха моите приятели.
Гръм! Гърми! Вали! Трещи! Пропаст! Тъмнина! Пустота! Голота! Урагани! Кълба от мълнии... разстилат се в душата ми! Бягам! Бягам без посока... но е тъмно. Бягам! Викам! Крещя! Въздух... искам въздух... не ми достига... няма въздух. Задушавам се. Къде съм? Мрак! Изгнание! Сън... искам да спя, но затворя ли очи става още по-страшно. Крясъци огласят всичко. Блъскат се в мен, блъскат се във всеки атом, всяка малка чатица от вътрепното ми пространство. Крясъци и мълнии... безпътие! Махнете се! Излезте! Искам да спя!
Душа, сражавай се... знам, че можеш! Не се пречупвай! Още малко... само още мъчнико... и оше... и още.... потърпи – бъди боец! Бъди воин! На какво те научи някога вятърът? На сила, на непоколебимост, на непреклонност. Хайде сега още малко... още съвсем мъничко! Те ще си тръгнат. Отново ще има въздух... удържам още ... и още.... докога?!?!? Не си тръгват, не се оттеглят – заливат ме цялата, оковали са ме, дърпат ме надолу. Душа, не се предвай! Още малко! Какво научи някога там на Север?!? Припомни си! Спомни си!
Гърми! Трещи! Мълнии! С нова сила се показват и ме връхлитат. Въздух... искам въздух. Не мога да дишам. Давя се в мълниеносния огън. Изгарям в мътната вода. Оглушавам в пустата тъмнина. Ослепавам от гръмотевичните писъци, от среднощните кошмари. Накъде да тръгна? Накъде да вървя? Къде е пролуката? Светлина, Вятър... къде са? Воин, бъди воин! Не мога сама! ... ПОМОЩ... Някой чува ли ме? Имам нужда от помощ! Ръка... някой да ми подаде ръка! Не усещате ли, не виждате ли?!? Приятели... помощ! Приятели, подайте ми ръка! Приятели, нямам повече сили! Приятели, бъдете до мен... просто бъдете до мен. Аз сама ще се сражавам... тя битката е само моя... но моля ви... просто бъдете до мен, хванете ръката ми и не я изпускайте. Приятели, вижте душата ми – тя крещи, тя се мъчи и се превива от болка сама! Приятели, моля ви! Приятели... просто бъдете до мен! Имам нужда от вас – тук е толкова тъмно... Прятели, къде сте? Не ви виждам. Не ви чувам. Ръка... някой да ми подаде ръка... моята е протегната и ви чака... вие само я хванете... ще чакам.
Клон... едва се държи за дървото, виси ще падне всеки момент – ще се удари в твърдата земя и повече никога няма да се закрепи за дървото... Звук на падащ клон – падна! Откъсна се от дървото и по него вече никога няма да има зелени листа. Клонът се счупи! Малко дете... плаче... изгубило е майка си и сега не може да я намери – лута се самичко, а погледът му е замрежен от сълзите. Къща... наклонена е на една страна – прозорците са изпочупени... малки стъкълца са се разпръснали навсякъде около нея. Тухла... откъсва се от цялостта на къщата и полита към земята с устремителна бързина. Шум... бръмчене – някой стар мотор е оставен самотно да бръмчи... непосредствено преди стихията.
Ставам, изправям се. Цялата съм прашна. Правя няколко крачки напред... сега поне виждам. Умора... усещам ужасна умора. Умора, тежка като камък. Какво се случи? Какво е станало? Защо съм толкова изморена? Като че ли нося тази умора от някакъв предишен живот. Изтърсвам прахта от себе си и въпреки умората продължавам напред. Но какво се случи? Опитвам да си спомня. Беше тъмно... беше много зловещо... бях в пропаст, опитвах да се боря. Бори х се, но ми беше много трудно и виках... виках за помощ. Чаках приятелите си и продължавах да стоя права, но едва издържах вече. Затова ги чаках, бях сигурна, че ще дойдат и ще ми се усмихнат, ще хванат ръката ми... та те са ми приятели... не се съмнявах, че няма да чуят виковете ми от болка... и затова чаках. После? След това? Дойдоха ли?... НЕ! ... Напрягам паметта си, може би не си спомням добре – та те са ми приятели, как няма да чуят! Аз разкрих душата си пред тях – те я познават толкова добре... естествено,че са познали гласа й. Пак да напрегна паметта си... Дойдоха ли?... НЕ! ... Нещо се стоварва отгоре ми... нещо много тежко. Та как е възможно... аз не можех да дишам, аз ... ги чаках... те чуха ли ме?... НЕ! Невъзможно! Та те сами приятели... те нали са моите приятели? Те нали бяха моите приятели?
Няма отоговор... и да има, не искам да го знам. Стига ми стихията, стига ми пропастта и всичко тъмно и глухо. Бях воин и се борих, колкото можех... борих се за въдух, борих се срещу крясъците... и чаках... чаках тяхната ръка – да ме хване и да усетя, че там има някой, който не ме е оставил сама. Тя битката си беше моя и аз се борих до последно така, както Вятърът някога ме учеше... онзи Вятър... северният.
Гледам, виждам – паднал клон – безвъзмездно откъснат от дървото, плачещо дете – не намира майка си, стъкла – изпотрошени и разпръснати, тухла – отделила се е под натиска на бурята от цялостта на къщата и е паднала върху твърдата земя. Гледам, виждам, слушам, чувам, чувствам, дишам. Но нещо се е откъснало, нещо се е пречупило окончателно и завинаги, нещо е паднало върху твърдата земя и повече никога няма да се върне на мястото си. Сбогом, приятели! Здравейте, добри познати! Обичахте клоуна, радвахте се, забавлявахте се с него. Обичахте клоуна, но не и сълзите му. Обичахте смеха, но не и тъгата му. Обичахте комедията, която ви изнасяше, но от драмата извърнахте погледи, запушухте уши и притъпихте сетивата си. А в онази нощ, в онзи ден клоунът викаше и молеше за помош. Но какво си е мислел!?! Щом няма шоу, няма и аплодисменти! Здравейте, добри познати! Как сте?
Вярър... лекичко подухва, а после се усилва. Познах го! Това е Вятърт от Север! Моят учител, моят другар, моят истински и единствен приятел! Улавя ме... тръгвам натам с него... изморена съм, много съм изморена, но въпреки това започвам дори да тичам – с нови сили, с нови мечти, с ново вдъхновение. Вдишвам дълбоко въздуха... отново мога. Справих се сама! Вятър, чакай – идвам с теб. Но този път не ме носи – прекалено лесно е. Този път нека сама извървя света и го опозная отвътре, а не само отвисоко. Достатъчно силна съм вече... та нали самият ти ме научи на това. Вятър, да вървим – тук вече нищо не ме задържа. Аз разбрах твоя пръв урок!
Имало едно време на Север... вятър... силен вятър. Имало едно време на Север... воин...силен воин...сам воин!

Разни профукани...

Кога трябва да се откажеш? Кога идва точният момент, в който можеш да кажеш на нещо едно голямо ЧАО с достойнство? Да си тръгнеш и повече да не се обърнеш назад... възможно ли е?
Вчера? ... Не, прекалено скоро е!
Днес? ... Ха, само толкова ли можеш да се бориш? Дотук ли са ти силите?
Утре? ... О, по дяволите - дръж фронта, слабако!
Дръж, захапи като куче, ама от ония с обратната захапка, и не пускай каквото и да става. Дръж кокала и не пускай... дори да видиш по-голям, пак не пускай стария - захапал си го вече!
Това е хора, така се става борец! Истинско куче боец! Ако не ти пречи, че пред боец е сложена думата "куче", продължавай да държиш здраво!