ДА ГОВОРИМ ЗА ТЕБ

Седим двама с теб на масата в гъсто смазаното от тютюневия дим кафе. Седим и се гледаме, но не в очите… никога в очите. Седим… аз гледам питащо, а ти пък пушиш ентусиазирано. Седим на масата и все едно какво, отпиваме бавно от горчивото кафе... глътка по глътка. Удължавам глътката… разтягам я във времето и с всички сили се опитвам да я удължа, за да имам време да премисля. Седя и гледам уморено, но с желание. Седиш и гледаш дразнещо. Каква да бъде темата сега? Какво ще те накара да се смееш от сърце и да се радваш като дете? Какво да бъде моето послание? Коя от всичките си тайни би желал да ти разкрия? Коя от всички тях бих могла да си позволя да ти разкрия? Отпивам дълго… мисля – прехвърлям всички през главата си и никоя не ми се струва подходяща… кафето свърши – използвах всичките си глътки, не си оставих и една резервна даже… Да говорим за теб! Да говорим за твоите надежди и разочарования – имаш ли такива? Да говорим за дребните досади в ефектното ти ежедневие – искаш ли да ми разкажеш? Да говорим за малките радости, които предизвикват смях с глас – можеш ли да ме развеселиш? Да говорим за теб! Продъжавам да питам и гледам с почуда на твоите отговори – толкова удивително! Въпрос след въпрос – засипвам, затрупвам с въпроси… стрелям ги право към теб. И цялото задимено с тютюн кафене ме замеря със своя злобен укор. Страхливка! Разпитваш и влизаш в чуждите животи, а от себе си никога нищо не разкриваш. Стоиш зад себе си скрита и невидима, вечно питаща пружина. Скъперница! Не искаш никога нищо да дадеш, да опишеш, да разкриеш, да покажеш. Забързана въпросите си носиш и с фрази без смисъл ловко ги увиваш. Вечно взимаш без никога да даваш… никога не даваш себе си на никого. И ти стоиш срещу мен. Говориш. Не те слушам. Не те чувам. Димът ми пречи. Изгубвам се сред него, изгубвам подготвената си резерва от въпроси. И ти стоиш срещу мен и ме гледаш настояващо, изискващо, премерено. „Но да говорим и за теб“, казваш изведнъж, сякаш уловил спора ми със задименото кафене. И гъстият дим бавно се увива около мен и ме притиска в ъгъла на собственото ми пространство. Да говорим за мен… въртя се безпомощно и гледам с надежда към прозореца навън – дано по-бързо успея да скалъпя някоя полу-истина. Не искам да лъжа, не искам да измислям, не искам и да заблуждавам. Но не мога и истината да разкрия, не мога просто ей така да я споделя. Не мога да се изложа на показ без да сложа поне бронирана жилетка. Не съм подготвена да бъда разгадана. Не съм подготвена да бъда видяна. „Да говорим за теб…“ продължаваш настоятелно. Кафето свърши, не мога да поема дори и глътка време. Притисната стоя срещу теб, а задименото кафене лукаво се подсмихва… доволно, че успя да уловиш неговия шепот, неговия укор. Мълчание. А след мълчанието очакване. Очакване. Но за какво? За поредната безмислена тривиална лекция за нещата от Живота? Това ли чакаш? Това ли искаш? Това ли иска да изсмуче от мен увитият около шията ми дим? Музика, шеги и филми? Това ли ти споделят другите момичета? Изброяват без проблем какво харесват и за какво мечтаят? Това ли чакаш и сега от мен? Не, не мога. Как да кажа просто, че харесвам музика!?! Това е пошло! Това е лъжа! Аз не просто я харесвам, тя живее в мен, диша в мен и аз се храня ден и нощ с нея. Аз не просто я харесвам – нужна ми е за да живея пълноценно. Да ти кажа, че си имам стил? Напълно неуместно! Та аз в себе си стила не съм открила още, търся се непрестанно и тичам след дивашките си и хаотични настроения. Как да имам стил? Как да го определя? Как да те излъжа? Да ти кажа, че обичам да танцувам? Просто че обичам да го правя? Не, не мога – та това е толкова лишено от живот, енергия. Танцът – моят стимул, моето вечно изкуство, моето вечно оръжие срещу самота и тъга, моят начин да изхвърля радостта си навън, когато тя е толкова голяма, че не мога повече да я държа в себе си. Танцът – моята дива енергия, моят пламък живот, любовта без която не мога. Да ти кажа, че мразя планина и обичам най-много морето? Просто ей така? Как да стане? Така ще разбереш ли, че морето не е просто пясък и вода? То е мой приятел… от дете… от малка черпя силите си там… да ти кажа, че тя - водата ме залива, за да се разбие в мен и да ме направи нова, силна и неукротима? Да ти кажа, че когато легна на пясъка, не спя, а слушам как земята долу се върти неспирна и бунтуваща се срещу всички клишета на света? Да ти кажа, че допирът на слънцето ми носи свежестта на гората и силата на голямата моркса косатка? Ще разбереш ли ти тогава какво значи за мен голямото синьо море? Да ти кажа за какво мечтая? Да изброя от 3 до 5 неща? Как? Как да огранича света си до 5 неща? Как очакваш да ти обясня, че не света, а галактиката искам да притежавам, да опозная, да видя и разбера? Как да ти призная, че мечтая да бъда предвидима и статична, уморена от вечната надпревара със самата себе си? Как да ти разкрия, че гоня вятъра и си играя с него, когато ми доскучее от хорската пошлост и клишета? Как да ти разкрия, че вечер щом си лягам не спя, а сънувам и проектирам собствения си живот наопаки? Да ти кажа, че се просълзявам всеки път когато видя орел да лети силен и свободен в небето? Да ти кажа как подскачам и пея без причина и резон, когато слънцето изгрее рошаво и топло рано сутрин и залезе огнено червено късно вечер? Да ти кажа как обичам да бягам между капките дъжд и да играя с тях на вечната детска игра, наречена смях? Да ти разкажа, че не мога да живея без страст в живота си? Да ти разкажа, че съм опърничава и крива, и раздразнителна, и 100 % прoклетия? … Да споделя? А искаш ли да чуеш как ме е страх, страх че повече никога няма да усетя мълниеносния удар, когато видиш любимото лице насреща? Да ти кажа ли, че още страдам за това лице и го ненавиждам до болка? Да ти кажа ли, че чакам ново да ми донесе атомна любов, но без болката, без тъжно замрежения поглед, без драмата? Да ме отнесе неочаквано, без да пита и без да слуша моите вечни възражения… да ме замери с дива емоция и тръпнещо очакване… Да ти кажа ли, че искам Новото? Че цял живот след него тичам и него чакам? Че дори не знам какво е то, но тръпна очакваща и искаща? Да ти кажа ли, че вечно протестирам срещу всичко банално и всеки останал без емоция човек? Да ти кажа ли, че живея за да пиша? Че без нея – бялата, непрелетна хартия бих била половин човек - без мисъл и стремеж, без покой и щастие, без устрем и желание? Че без да пиша няма да съм себе си? Да ти кажа ли? Да ти споделя ли? Можеш ли да чуеш? Готов ли си да разбереш? Не, не мисля… рискувам да ме сметнеш за луда… а да ти кажа ли, че този път страшно ми пука дали някой ме мисли за такава? А да ти кажа ли, че би ме жегнало, ако остана неразбрана? Да ти кажа ли, че за пръв път искам да бъда видяна и затова толкова старателно се крия? Да ти кажа ли, че искам да те предизвикам сам да разбереш? Да ти кажа ли всичко това? Не… не мога… не става… нека остана скрита зад себе си и в себе си, мислейки за теб, стоящ на масата отсреща… нека димът ме затяга, нека тютюневото кафене се присмива… а ти разказвай, говори… нека говорим за теб!