ЗНАЯ ВСИЧКО

Аз те познавам още преди да съм те срещнала. Аз изтръпвам цяла и караш същността ми да бушува още преди да съм те виждала. Аз си говоря с теб и те разсмивам още преди да съм разбрала какъв е твоят характер. Аз си говоря с теб с часове още преди да сме се запознали. Аз знам, че ти винаги знаеш как да ме възпреш да бъда неразумна, още преди да си разбрал че понякога съм и такава. Аз вече се смея на твоите шеги още преди ти да си ги сътворил. Аз вече мога да те обрисувам. Аз вече мога да ти кажа какво харесваш и какво мразиш. Аз вече те познавам!

За секунди мога да те опозная, за секунди мога да те нарисувам, за секунди те направих такъв, какъвто си днес – някак тайнствен и необясним, някак мъдър и неразгадан, някак арогантен и престорен, но разбиращ всеки поглед...всеки жест. За секунди мога да си спомня как за първи път те опознах и какво почувствах тогава. Аз вече зная всичко...всичко зная.

Зная, че се преструваш на безумно смел, а всъщност тръпнеш да получиш моята подканяща усмивка. Зная, че всяка среща с теб е като една магия. Зная, че ме искаш без компромиси и изключения. Зная, че успя да преминеш през не една и две бариери, за да застанеш там където си днес – в средата на средата на моето безумно и неразгадано, а и някак неочаквано, смирение. Зная, че ти беше трудно. Зная, че продължава да е трудно... но още зная, че няма да се откажеш. Зная, че ме караш да боли, дори когато е най-хубаво, най-незабравимо. Зная, че се носиш в мен като нетърпелив и рошав вятър. Зная, че обичаш да те обичам. Зная, всичко зная... не си мисли, че има нещо, което не зная, че има нещо, което не съм разбрала.

Зная... аз винаги знам всичко... и никога нищо не чувствам... нищо не усещам. Зная, че винаги знам всичко още преди да е започнало – така обикновено то свършва без дори да е започнало. Зная, аз винаги знам всичко и го мисля и премислям. Зная...знай, че те познавам вече! Зная... знам всичко... а колко по-хубаво би било аз винаги да чувствам всичко... А може би не знам едно – че само истинското никога не свършва, че само истинското ще ми даде щастието никога да не успея да те опозная... защото само с истинското ще съм заета, за да чувствам и няма да имам толкова време, за да мога все да зная!

Зная... знам всичко... а да чувствам време не остава...

ЩЪКАЩО

Наляво-надясно, наляво-надясно... забелязвали ли сте някога как щъкат очите на човек, когато е заинтересован... когато иска...когато търси...когато любопитства...когато сърцето му тупти като тъпан. Очите скачат, играят, оглеждат, дълбаят, бродят, проучват, нахалстват, весело заглеждат, безсрамно надничат, авторитетно намигат. Как обичам такива очи! Как обичам да се надбягвам с такива очи! Как обичам искарата на Живота – онази мъничката, дребничката, щъкащата, неуловимата. И колко малко хора само умеят да я хванат и заклещят с погледа си. Неуловима е тя! Неуловима и бърза, а понякога дори незабележима. Незабележима за изостаналия, мързелив и предал се на течението поглед. Като мъчничка стрела – светулка. Напред-назад, наляво-надясно, остър завой, после наобратно, хайде пък сега пак наляво...Погледът...в него наистина можеш да откриеш всичко, от което имаш нужда, всичко което искаш да знаеш...стига да знаеш как да гледаш...стига да знаеш как се улавят тези мънички и бързи светулки.  И изведнъж откриваш незабележимото – смях, тъга, безпокойство, раздост, любопитство... да, любопитство!

         Най-обичам любопитни погледи...жадни да научат всичко, да опознаят света и хората в него от глава до пети. Щъкат, подскачат, претъркулват се и дори да се препънат изправят се, изтупват прахта от себе си и пак продължават пътя си...и пак продължават с любопитство да оглеждат света около себе си. Любопитството е техният двигател  - движи ги напред. Защото от любопитство пробваме нови храни, от любопитство се напиваме за първи път (но не го бъркайте с второто, третото, n-тото напиване – това си е чиста проба алкохолия), от любопитство четем вестници, от любопитство надничаме в чуждите животи (после пък от куртоазия се опитваме да ги оправим, раздавайки мъдро, мърдо напълно безмислени, изтъркани и тъпи съвети), от любопитство (и малка доза злоба) оглеждаме добре облечените хора и после пак от любопитство се запознаваме със същите тези хора...какво друго...а, да – отново от чисто любопитсво се влюбваме. Е кажете ми сега, не е ли любопитсвото един самозареждащ се мотор, който движи целия живот. Плюс това- за протокола -  от чиста доза любопитсво е открита гравитацията (хвала на ябълката, паднала върху тъй любопитната и мъдра главица на Нютон). Като извод можем да изведем следното заключение: позволено ни е да си любопитстваме, колкото си искаме, което пък означава, че мога да си пъхам носа, където ми е работа и където не ми е, без грам свян и притеснение. Мога да си щъкам напред-назад, докато свят ми се завие!

         Само такъв поглед мога да видя, само такъв поглед може да ме заинтригува, защото само в такъв поглед мога да се разпозная. Напред-назад, наляво-надясно, нагоре-надолу... щъка и не спира, подсмихва се и нагло отминава, намигайки игриво, смеейки се закачливо, подвиквайки арогантно, но грижовно. Не си и мисля да се примирявам с нещо различно от любопитен поглед, пълен с ирония и жажда за живот, за ново. Да се надбягваш с този поглед си е истинско предизвикателство, да го накараш да се вгледа в теб си е чиста проба безрасъдство... но какво пък друго ми остава. Примирение не искам! Примирените погледи не струват – та те са такова клише!

         Ще продължавам да си щъкам и няма да преставам. Ще продължавам да си щъкам и няма да спра да търся. Ще продължавам да си щъкам и да любопитствам постоянно, за да карам сърцето ми да бие като тъпан. Наляво-надясно, нагоре-надолу, напред-назад... свят им се зави на всички, лошо вече им стана, но аз няма да спра само, за да ги успокоя! Тяхното спокойствие значи да се примиря. Примирението значи да спра да бягам и да гоня нови светове... от чисто любопитство. Примиреност не ми трябва! Задоволеност не ми трябва! Търся щъкащо и скачащо, бягащо, неспирно съревнование. Търся тръпката. Търся ритъма. Търся погледа, който безсрамно ще надникне в моя и от любопитство ще остане там... завинаги. Ще остане там, за да ме предизвиква да съм лоша и добра, весела и тъжна, скучна и забавна, но никога примирена. От любопитство търся и не спирам... не съм сигурна в нищо... в нищо....и затова е интересно, затова е щъкащо и необяснимо, тъй непознато и неразгадано. Затова презирам повечето погледи на заспалите питомци, питомно оглеждащи питомния си дом и живот... жалки питомци! Не, това не е магия – тука любопитсво никак няма.

         Напред-назад, нагоре-надолу, наляво-надясно... щъкам и не спирам... от любопитство ще те открия, от любопитство пък ти ще останеш!

         Щъкащо е смешна дума. Щъкащо е неразбрана дума. Щъкащо е нова дума. Щъкащо е думата магия. Щъкащо предизвиква любопитство, гори и не спира... и затова ‘щъкащо” е моята любима дума. Затова е думата, която ме описва. Щъкащо... всеки трябва да си има дума. А твоята коя е? Ти имаш ли си своя собствена магия?

ТАКА СЕ СЛУЧВА

                                                 ТАКА СЕ СЛУЧВА ДНЕС
Как се случва смехът? 
Как се случват сълзите? 
Как се случва гневът? 
Как се случва емоцията? 
Как се случва щастието?

Върху кое от всички да наблегна? Да ги взема заедно или да ги разгледам поотделно? А може би е по-добре да игнорирам лошите и да се фокусирам само върху хубавите? Нали така се правело... или поне така твърдят модерните, раздухани прекалено много напоследък, теории!?!?! Фокусираш себе си, съзнанието си, само върху твърде доброто и после то те навестява само в двойна доза! Така разправят все из книгите, списанията, филмите на XXI век. Едно от друго ли копират, истина неземна ли разправят... не знам. Забравяш сълзите - остава смехът, забравяш гнева – остава емоцията, забравяш тъгата – остава щастието, забравяш черното – остава бялото. Игнорираш единия цвят  и другият остава сам... няма с какво да се смеси... остава само бялото. Би трябвало да си доволен. Би трябвало да съм доволна. Би трябвало!

Имаш само бяло! Гамата от различно цветове да върви по дяволите! Грижи се за бялото, не го оставяй да ти се изплъзне... имаш само него... изгубиш ли го, дори и черно няма да ти остане – този цвят е игнориран! Долу пъстротата!

Как се случва бялото?

Къде живее то?

         Аз искам бяло цял живот да имам! Само бяло! Така говорят всички – обръщаш внимание на всичко хубаво, забравяш лошото – то се самоизпарява (като че ли нещо в тази Вселена може да изчезне просто ей така – нещата никога не изчезват – научно е доказано!) Та, така щял си да изпиташ истинското щастие. Щастие неземно, щастие голямо, бонбонено, кръгло, търкалящо се и хванало те за ръка щастие – ХА! Така се случва то! Имаш си щастие и си нямаш проблеми, или по-точно опитваш се да държиш себе си в пълно неведение относно тяхното така незначително съществуване. Имаш си само щастие и нищо друго. Хлопваш вратата за всички други, различни от тази гама, емоции – залостваш я здраво. Друго не оставяш освен така бленуваното щастие. Вторачили сте с него един в друг и ти от страх да не побегне нанякъде дори и прозореца не смееш да отвориш (по-скоро си готов да се самоумориш от задуха и липса на свеж въздух, но не и да изпуснеш щастието – не, това никога!). Гледате се с него, живеете си прекрасно и безоблачно... на приятели вече не звъниш – ще вземат да ти го откраднат! Минава ден, минават два, и три, и четири, и пет... Уффффффф, май цяла вечност стана вече! Но не – дръж се на положение! Я препрочети по-добре пак статията за вечно усмихнатия човек. Преговори си всичко – фокусираш себе си върху щастието, другото игнорираш без капка свян. То е при теб. Щастието е затворено в твоята къща... ама ти май нещо не изглеждаш съвсем наред, не си докрай усмихнат... ????? Едно и също всеки ден – щастието стана еднообразие. Стяга, затиска надолу, затяга здрава примка около врата ти... Но драги щастливи човече, защо така си увесил нос?!?! Я по-ведро – та ти изпълни всички заръки от онази книга, наречена „Вечна усмивка – вечно щастие”. Какво сега не ти харесва? Ето така се случва щастието... според тези всички мъдри книги и слова, написани от дълбоко просветените в „тайната” мъдреци!

            Затворих книгата. Изгасих телевизора. Изхвърлих някаква си статия за вечно щастие (на която дори имаше нарисувана лелка с изящно бели зъби и супер лукс усмивка – от онези, от американските реклами за “Доместос”). Излязох навън. Ах, как ме ядосва светът!!! Бясна съм! На целия свят ме е яд! На Живота идиотски се нервирам като за последно. Безумни хора, безумни тъпотии – безумно! Потрепервам от яд. Тръшвам вратата – не ‘ща да ги слушам! Напира на сълзи. Големи и тежки, солени, горчиви сълзи – порой е това, не сълзи – вече час не спира. Заспала съм, както съм изсипвала пороя. На следващата сутрин – олеле майко! Очите – червени, мънинки; носа – червен, голяяям (тъкмо на камба прилича); лицето – не ми се описва. Резултатът е страшен! Уффффф... какво да се прави – дългът ме зове, излизам навън. Слънцето грее, вятърът топли – някак в игриво настроение е днес – заплита се в мен, раздразва ме весело, тихичко – ей така на шега, без да усетя дори и тръгва нанякъде... с моята шапка. Ей чакай – поспри! Морето шуми. Вълните се гонят. Някак весело е настроен днес светът – двуличник такъв! А вчера като се сетя само как ме вбеси! Но добре, че днес от щастие ме разтопи! И как приятно ми става... безгрижно... и смехът се разнся... и усмивката блести. Добре, че не е като вчера. Ах, Живот – развратник! Живот – шут! Вчера ми показа едно, днес друго. И аз ги събирам, всички оттенъци събирам. Нищо от тях не изпускам – за да знам, за да помня. Чак смешно ми става като се сетя за вчера – как порой от сълзи и буря от яд изсипах по този Живот. И пак смях. Смях – бурен, смях – тътен, смях – истина. Интересно ми стана. С желание тръгвам натам... към незнайното утре. Нетърпение, страх, ярост, копнеж, тъга, веселие изпитвам към незнайното утре. Вчера – едно, днес –друго... така се стига до дъгата – и през дъжд, и през слънце! Така се случва смехът, така се случват сълзите. Така се случва емоцията... но това само според мен. И аз нямам търпение да усетя пак от всичко. Малко по малко събирам и правя красив и голям букет от различни цветя... Така се случвам Аз всеки ден.

         А ти, не се офлянквай – чети онази книга, слушай онези мъдри хора, онези „умни умове”. Залости прозорците, вратата... и на пост! Денонощен – 24 часов пост!  Щастието трябва да се варди. Така се случва то... но според кого? И защо?

ХРАС - ХРАС

Храс-храс

Ето го отново. Онова ужасно чувство, от което няма спасение. Ето го отново. Познавам го. Отдалеч разбирам, отдалеч чувам стъпките му. Ето го и отново нямам мира. Искам да тропна с крак и всичко лошо да се махне. Слушам новините... лошо, пускам радиото... лошо. Излизам навън, за да видя усмихнати лица... лошо – няма такива, дефицит са.Опитвам се да се зарадвам и усмихна на някаква си моя мисъл... лошо – изкарват ме луда.

Ще върша чудеса, казвам си. Ще чета позитивни статии, ще мисля само оптимистично, ще започвам деня си на +10 точки, очаквайки само да помагам и давам, без да се надявам на нищо в замяна, и всичко ще бъде наред. Ще бъда усмихната и лъчезарна, хората около мен ще станат отзивчиви и добри и всички ще бъдем щастливи. Драмата изчезва, с нея и лошото чувство се изпарява. О, колко е хубав светът! Така се правело! Да, ама не! Не става така! Приказките са си приказки, оптимизмът е едно много добро качество, но той задължително върви само в допълнение към един не толкова изпълнен с терзания вътрешен свят. А моят, драги ми сладкодумно настроени оптимисти, не е такъв.

Е, какво да правя! Отново вътрешно безпокойство! Отново закъсняла тревога. Отново препускам през глава в тъмното, тръгнала упорито да догонвам... нещо си (в случая „нещото” не е важно - всъщност важно е, но сега никак не ми се обяснява). Толкова ми е мътно и тъмно, че чак слънчасах. Мен не тъмното ме плаши, щом спре токът. Тъмното си е тъмно – липса на светлина и толкоз. Драма тука няма. Обаче като стане тъмно и ти щеш, не щеш оставаш насаме с онова вътрешно малко, гадно, глождещо змийче-гласче. Ей, заклевам се – ако имаше вид и беше материално, щях да го скъсам на 5х5 части, да го сдъвча, да го изплюя и да го заровя под някоя гинкобилоба! Да го видим после като е толкова наежено, как ще вирее! Малко, просто червейче!

Та така, стига жлъч – да се върнем към момента с тъмното и онова малко, гадно, вкиснато змийче-гласче. Човърка, човърка – мира не ми дава. Да бях ябълка, до сега 100 пъти да съм изгнила. Ама не съм – Човек съм, Момиче съм... или Жена (честно казано последното никак не е предпочитаната дума от моята тъй извисена и видна самочовъркаща се натура). Човек съм и оцелявам някак си! И понеже в допълнение съм и една себеуважаваща се Дама – правилно разбрахте – ДАМА – с главно Д – държа се на положение и гледам много, много да не мрънкам.

Изгрее ли слънцето, стане ли сутрин – ставам, слагам си намордника (че иначе лошо – често ми се приисква да отхапя главата на някой издухан с прахосмукачаката глупак), слагам си шалчето, за да изглеждам по-важна, издувам се като балон под балтончето, небрежно си намествам опърничевата коса, пъхам там една усмивка на устата, и айде иди че разбери, че когато стане тъмно, едно малко, гадно змийче-гласче ми разбърква изцяло душевния покой. Сутрин е лесно – още със ставането се  нагълтваш с хапчета (дозата е следната – 50% успокоителни, 30% имунозапазителни, 20% ултрапротект – чудна работа върши) и действието им е що-годе от 9 до 10 часа. Напълно приличен период, в който можеш да се видиш и срещнеш с доста себеподобни, без да се показваш, че вътре ти ври и кипи, понеже имаш чувството, че си неподреден пъзел от 100 000 малки, дребни, разпръснати парченца! Сладка приказка със себеподобните, малко обменени клюки, после шеги... тинтири-минтири, дрън-дрън. Айде, т’ва го прескачаме. Прибираш се вкъщи, оставаш на тъмно и ето го – храс-храс – чак го чуваш как те прояжда отвътре. Пфууу... та какво толкова търси?! Блъскаш си главата, опитваш да го заглушиш – ха, не става. Храс-храс... не си играе малкото... прояжда яко. Лягам, белким заспя. Затварям очи, обаче онова продължава... И сега отеква още повече. Яснооо – пак няма да се спи. Тревожа се, загрижено ми е, цялата съм се превърнала в кълбо от безпокойство – защо... и аз не знам. Да съм гузна, не съм гузна. Да съм направила на някого нещо лошо, не мисля. Да съм се разревала на публично място, не съм. И защо тогава така бе, моето гласче човърка?!?  Тик-так, тик-так.. времето минава... отговор няма! Вътрешно все бързам, все очаквам, все искам нещо ново, все нещо си намирам да преборвам! Все минали случки ми се въртят из главата... и с тях даже се надбягвам. Премислям, пресмятам, изчислявам... какво... опитвам да начертая контурите не на моя - на целия свят. Да го разгледам от всички страни и да го склещя в лапите си. Егати! Егати му и човекът дето съм. Самочовъркащ, самоизяждащ се... храс-храс. Отърване от самата себе си нямам. Всичко мога да преборя, всичко мога да надбягам... само себе си не мога!

Аз съм едно малко, гадно, досадно змийче-гласче, дето скъсва всички вериги, когато остане на тъмно. В тъмното, в тъмното се пробужда и търси, човърка, дълбае... Тъмното – там му е мястото! Аз съм едно малко, гадно, бягащо змийче-гласче – храс-храс!