ИСТОРИЯ ОТ СЕВЕР

Имало едно време... имало едно време на Север... силен вятър. Вятър – пронизващ мисълта, вятър – разнасящ огъня, вятър – разбулващ морето, вятър – творящ вълни... вълни големи и бурни, вятър – предизвикващ буря, вятър - творител на сила, вятър – учител, вятър – мъдрец. Този вятър носеше в себе си отговори, древни тайни. Този вятър създаваше характери. Този вятър опустошяваше слабите и извисяваше нависоко силните. На Север... там вилнееше този Вятър... там беше избрал да твори, да бушува и да учи всички как да се борят. На Север... там при Вятъра.
Аз обичах този Вятър. Аз бягах с него и му позволявах да ме понесе със силата си, аз се отпусках в него като малко дете, а той ме понасяше нависоко и заедно разглеждахме света. Аз израстнах с този Вятър.... там на Север.
Но изправих ли се някога срещу него? Успях ли да разбера неговия пръв урок? Разбрах ли от него как да се боря, как да побеждавам собствените си страхове? Научих ли се владея себе си, душата си? Научих ли се на хармония – да я създавам и творя? Устроих се във Вятъра и намерих закрилата му, а той ме предпазваше, пазеше ме, носеше ме със себе си и ми показваше света отвисоко – малък и спретнат, тих и спокоен... и нито веднъж не ме изпусна... аз бях високо, сгушена в силните прегръдки на Вятъра, а светът долу беше твърде спокоен и обикновен... поне така изглеждаше той отвисоко. И аз се смеех, и аз се забавлявах. Забавлявах себе си и всички останали. Забавлявах се с Вятъра... гледах го и му се възхищавах – исках някой ден и аз да се превърна в силен воин, също като него. Исках силата му, исках да я намеря в себе си и да бъда непобедима, непреклонна пред света отдолу. Вярвах в себе си и вярвах, че съм го постигнала. Вярвах в силата си, вярвах, че нищо не може да ме пречупи. Имах цели и ги гонех. Имах мечти и сънувах с отворени очи. Имах приятели и бях готова да дам всичко, че и повече за тях. Бях готова да ги пазя от всичко, така като вятърът пазеше мен някога. Бях готова да им разкрия всички мои малки тайни, пазени от времето, прекарани с вятъра... и го направих – та те бяха моите приятели.
Гръм! Гърми! Вали! Трещи! Пропаст! Тъмнина! Пустота! Голота! Урагани! Кълба от мълнии... разстилат се в душата ми! Бягам! Бягам без посока... но е тъмно. Бягам! Викам! Крещя! Въздух... искам въздух... не ми достига... няма въздух. Задушавам се. Къде съм? Мрак! Изгнание! Сън... искам да спя, но затворя ли очи става още по-страшно. Крясъци огласят всичко. Блъскат се в мен, блъскат се във всеки атом, всяка малка чатица от вътрепното ми пространство. Крясъци и мълнии... безпътие! Махнете се! Излезте! Искам да спя!
Душа, сражавай се... знам, че можеш! Не се пречупвай! Още малко... само още мъчнико... и оше... и още.... потърпи – бъди боец! Бъди воин! На какво те научи някога вятърът? На сила, на непоколебимост, на непреклонност. Хайде сега още малко... още съвсем мъничко! Те ще си тръгнат. Отново ще има въздух... удържам още ... и още.... докога?!?!? Не си тръгват, не се оттеглят – заливат ме цялата, оковали са ме, дърпат ме надолу. Душа, не се предвай! Още малко! Какво научи някога там на Север?!? Припомни си! Спомни си!
Гърми! Трещи! Мълнии! С нова сила се показват и ме връхлитат. Въздух... искам въздух. Не мога да дишам. Давя се в мълниеносния огън. Изгарям в мътната вода. Оглушавам в пустата тъмнина. Ослепавам от гръмотевичните писъци, от среднощните кошмари. Накъде да тръгна? Накъде да вървя? Къде е пролуката? Светлина, Вятър... къде са? Воин, бъди воин! Не мога сама! ... ПОМОЩ... Някой чува ли ме? Имам нужда от помощ! Ръка... някой да ми подаде ръка! Не усещате ли, не виждате ли?!? Приятели... помощ! Приятели, подайте ми ръка! Приятели, нямам повече сили! Приятели, бъдете до мен... просто бъдете до мен. Аз сама ще се сражавам... тя битката е само моя... но моля ви... просто бъдете до мен, хванете ръката ми и не я изпускайте. Приятели, вижте душата ми – тя крещи, тя се мъчи и се превива от болка сама! Приятели, моля ви! Приятели... просто бъдете до мен! Имам нужда от вас – тук е толкова тъмно... Прятели, къде сте? Не ви виждам. Не ви чувам. Ръка... някой да ми подаде ръка... моята е протегната и ви чака... вие само я хванете... ще чакам.
Клон... едва се държи за дървото, виси ще падне всеки момент – ще се удари в твърдата земя и повече никога няма да се закрепи за дървото... Звук на падащ клон – падна! Откъсна се от дървото и по него вече никога няма да има зелени листа. Клонът се счупи! Малко дете... плаче... изгубило е майка си и сега не може да я намери – лута се самичко, а погледът му е замрежен от сълзите. Къща... наклонена е на една страна – прозорците са изпочупени... малки стъкълца са се разпръснали навсякъде около нея. Тухла... откъсва се от цялостта на къщата и полита към земята с устремителна бързина. Шум... бръмчене – някой стар мотор е оставен самотно да бръмчи... непосредствено преди стихията.
Ставам, изправям се. Цялата съм прашна. Правя няколко крачки напред... сега поне виждам. Умора... усещам ужасна умора. Умора, тежка като камък. Какво се случи? Какво е станало? Защо съм толкова изморена? Като че ли нося тази умора от някакъв предишен живот. Изтърсвам прахта от себе си и въпреки умората продължавам напред. Но какво се случи? Опитвам да си спомня. Беше тъмно... беше много зловещо... бях в пропаст, опитвах да се боря. Бори х се, но ми беше много трудно и виках... виках за помощ. Чаках приятелите си и продължавах да стоя права, но едва издържах вече. Затова ги чаках, бях сигурна, че ще дойдат и ще ми се усмихнат, ще хванат ръката ми... та те са ми приятели... не се съмнявах, че няма да чуят виковете ми от болка... и затова чаках. После? След това? Дойдоха ли?... НЕ! ... Напрягам паметта си, може би не си спомням добре – та те са ми приятели, как няма да чуят! Аз разкрих душата си пред тях – те я познават толкова добре... естествено,че са познали гласа й. Пак да напрегна паметта си... Дойдоха ли?... НЕ! ... Нещо се стоварва отгоре ми... нещо много тежко. Та как е възможно... аз не можех да дишам, аз ... ги чаках... те чуха ли ме?... НЕ! Невъзможно! Та те сами приятели... те нали са моите приятели? Те нали бяха моите приятели?
Няма отоговор... и да има, не искам да го знам. Стига ми стихията, стига ми пропастта и всичко тъмно и глухо. Бях воин и се борих, колкото можех... борих се за въдух, борих се срещу крясъците... и чаках... чаках тяхната ръка – да ме хване и да усетя, че там има някой, който не ме е оставил сама. Тя битката си беше моя и аз се борих до последно така, както Вятърът някога ме учеше... онзи Вятър... северният.
Гледам, виждам – паднал клон – безвъзмездно откъснат от дървото, плачещо дете – не намира майка си, стъкла – изпотрошени и разпръснати, тухла – отделила се е под натиска на бурята от цялостта на къщата и е паднала върху твърдата земя. Гледам, виждам, слушам, чувам, чувствам, дишам. Но нещо се е откъснало, нещо се е пречупило окончателно и завинаги, нещо е паднало върху твърдата земя и повече никога няма да се върне на мястото си. Сбогом, приятели! Здравейте, добри познати! Обичахте клоуна, радвахте се, забавлявахте се с него. Обичахте клоуна, но не и сълзите му. Обичахте смеха, но не и тъгата му. Обичахте комедията, която ви изнасяше, но от драмата извърнахте погледи, запушухте уши и притъпихте сетивата си. А в онази нощ, в онзи ден клоунът викаше и молеше за помош. Но какво си е мислел!?! Щом няма шоу, няма и аплодисменти! Здравейте, добри познати! Как сте?
Вярър... лекичко подухва, а после се усилва. Познах го! Това е Вятърт от Север! Моят учител, моят другар, моят истински и единствен приятел! Улавя ме... тръгвам натам с него... изморена съм, много съм изморена, но въпреки това започвам дори да тичам – с нови сили, с нови мечти, с ново вдъхновение. Вдишвам дълбоко въздуха... отново мога. Справих се сама! Вятър, чакай – идвам с теб. Но този път не ме носи – прекалено лесно е. Този път нека сама извървя света и го опозная отвътре, а не само отвисоко. Достатъчно силна съм вече... та нали самият ти ме научи на това. Вятър, да вървим – тук вече нищо не ме задържа. Аз разбрах твоя пръв урок!
Имало едно време на Север... вятър... силен вятър. Имало едно време на Север... воин...силен воин...сам воин!