Как се случва смехът?
Как се случват сълзите?
Как се случва гневът?
Как се случва емоцията?
Как се случва щастието?
Върху кое от всички да наблегна? Да ги взема заедно или да ги разгледам поотделно? А може би е по-добре да игнорирам лошите и да се фокусирам само върху хубавите? Нали така се правело... или поне така твърдят модерните, раздухани прекалено много напоследък, теории!?!?! Фокусираш себе си, съзнанието си, само върху твърде доброто и после то те навестява само в двойна доза! Така разправят все из книгите, списанията, филмите на XXI век. Едно от друго ли копират, истина неземна ли разправят... не знам. Забравяш сълзите - остава смехът, забравяш гнева – остава емоцията, забравяш тъгата – остава щастието, забравяш черното – остава бялото. Игнорираш единия цвят и другият остава сам... няма с какво да се смеси... остава само бялото. Би трябвало да си доволен. Би трябвало да съм доволна. Би трябвало!
Имаш само бяло! Гамата от различно цветове да върви по дяволите! Грижи се за бялото, не го оставяй да ти се изплъзне... имаш само него... изгубиш ли го, дори и черно няма да ти остане – този цвят е игнориран! Долу пъстротата!
Как се случва бялото?
Къде живее то?
Аз искам бяло цял живот да имам! Само бяло! Така говорят всички – обръщаш внимание на всичко хубаво, забравяш лошото – то се самоизпарява (като че ли нещо в тази Вселена може да изчезне просто ей така – нещата никога не изчезват – научно е доказано!) Та, така щял си да изпиташ истинското щастие. Щастие неземно, щастие голямо, бонбонено, кръгло, търкалящо се и хванало те за ръка щастие – ХА! Така се случва то! Имаш си щастие и си нямаш проблеми, или по-точно опитваш се да държиш себе си в пълно неведение относно тяхното така незначително съществуване. Имаш си само щастие и нищо друго. Хлопваш вратата за всички други, различни от тази гама, емоции – залостваш я здраво. Друго не оставяш освен така бленуваното щастие. Вторачили сте с него един в друг и ти от страх да не побегне нанякъде дори и прозореца не смееш да отвориш (по-скоро си готов да се самоумориш от задуха и липса на свеж въздух, но не и да изпуснеш щастието – не, това никога!). Гледате се с него, живеете си прекрасно и безоблачно... на приятели вече не звъниш – ще вземат да ти го откраднат! Минава ден, минават два, и три, и четири, и пет... Уффффффф, май цяла вечност стана вече! Но не – дръж се на положение! Я препрочети по-добре пак статията за вечно усмихнатия човек. Преговори си всичко – фокусираш себе си върху щастието, другото игнорираш без капка свян. То е при теб. Щастието е затворено в твоята къща... ама ти май нещо не изглеждаш съвсем наред, не си докрай усмихнат... ????? Едно и също всеки ден – щастието стана еднообразие. Стяга, затиска надолу, затяга здрава примка около врата ти... Но драги щастливи човече, защо така си увесил нос?!?! Я по-ведро – та ти изпълни всички заръки от онази книга, наречена „Вечна усмивка – вечно щастие”. Какво сега не ти харесва? Ето така се случва щастието... според тези всички мъдри книги и слова, написани от дълбоко просветените в „тайната” мъдреци!
Затворих книгата. Изгасих телевизора. Изхвърлих някаква си статия за вечно щастие (на която дори имаше нарисувана лелка с изящно бели зъби и супер лукс усмивка – от онези, от американските реклами за “Доместос”). Излязох навън. Ах, как ме ядосва светът!!! Бясна съм! На целия свят ме е яд! На Живота идиотски се нервирам като за последно. Безумни хора, безумни тъпотии – безумно! Потрепервам от яд. Тръшвам вратата – не ‘ща да ги слушам! Напира на сълзи. Големи и тежки, солени, горчиви сълзи – порой е това, не сълзи – вече час не спира. Заспала съм, както съм изсипвала пороя. На следващата сутрин – олеле майко! Очите – червени, мънинки; носа – червен, голяяям (тъкмо на камба прилича); лицето – не ми се описва. Резултатът е страшен! Уффффф... какво да се прави – дългът ме зове, излизам навън. Слънцето грее, вятърът топли – някак в игриво настроение е днес – заплита се в мен, раздразва ме весело, тихичко – ей така на шега, без да усетя дори и тръгва нанякъде... с моята шапка. Ей чакай – поспри! Морето шуми. Вълните се гонят. Някак весело е настроен днес светът – двуличник такъв! А вчера като се сетя само как ме вбеси! Но добре, че днес от щастие ме разтопи! И как приятно ми става... безгрижно... и смехът се разнся... и усмивката блести. Добре, че не е като вчера. Ах, Живот – развратник! Живот – шут! Вчера ми показа едно, днес друго. И аз ги събирам, всички оттенъци събирам. Нищо от тях не изпускам – за да знам, за да помня. Чак смешно ми става като се сетя за вчера – как порой от сълзи и буря от яд изсипах по този Живот. И пак смях. Смях – бурен, смях – тътен, смях – истина. Интересно ми стана. С желание тръгвам натам... към незнайното утре. Нетърпение, страх, ярост, копнеж, тъга, веселие изпитвам към незнайното утре. Вчера – едно, днес –друго... така се стига до дъгата – и през дъжд, и през слънце! Така се случва смехът, така се случват сълзите. Така се случва емоцията... но това само според мен. И аз нямам търпение да усетя пак от всичко. Малко по малко събирам и правя красив и голям букет от различни цветя... Така се случвам Аз всеки ден.
А ти, не се офлянквай – чети онази книга, слушай онези мъдри хора, онези „умни умове”. Залости прозорците, вратата... и на пост! Денонощен – 24 часов пост! Щастието трябва да се варди. Така се случва то... но според кого? И защо?
Няма коментари:
Публикуване на коментар